Триумфът на сукубата

— Да. Беше тук по-рано. Мисля, че сега е в офиса.

Отидох отзад. Офисът беше тъмен. Пуснах лампата и го видях свлечен в един ъгъл — тялото му бе свито на топка. Веднага клекнах до него.

— Какво има?

След няколко секунди вдигна поглед към мен. Очите му бяха тъмни и тревожни.

— Нищо.

Очевидно това не беше истина, но нямаше смисъл да споря с него.

— Как да ти помогна?

Засмя се горчиво, звукът беше ужасен.

— Не разбираш ли, Кинкейд, нищо не помага, това е проблемът. В нищо няма смисъл. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз.

— Така ли?

Отправи ми цинична усмивка.

— Ти си един от най-депресираните хора, които познавам. Дори когато се усмихваш и флиртуваш и така нататък. Знам, че мразиш този живот. Този свят. Знам, че според теб всичко е глупаво.

— Не е вярно. И в лошото има хубаво. Винаги има надежда. Теб какво те прихваща?

— Осъзнах се, това е. Събудих се и осъзнах колко е глупаво всичко. Не знам защо изобщо си правя труда.

Докоснах ръката му.

— Хей, наистина започваш да ме плашиш. Спал ли си изобщо? Искаш ли нещо за ядене?

Облегна се на стената, лицето му беше мрачно и изпълнено с ирония.

— Кинкейд, искам толкова много шибани неща, че дори не е смешно. Знаеш ли какво? Човек никога нищо не получава. Ето така стоят нещата. Каква беше онази поговорка? Животът е гаден и кратък?

— Ами… горе-долу.

Седях там с него доста време и го слушах. В думите му се изливаха горчив гняв и черно отчаяние. Страховита комбинация. Не го бях чувала да говори така. Нямаше го безгрижния Дъг, винаги готов да пусне някоя шега. Дъг, който никога нищо не приемаше насериозно. Отчаяното му изражение ми напомни за разговора ми с Каси в кафето. Тя обаче не беше чак толкова зле.

Часовникът тиктакаше и се чудех как да постъпя. Определено днес не беше в състояние да работи, но се страхувах да го пратя вкъщи. Кой знае какво щеше да направи в това си настроение? Досега не ми беше минавало през ума, че може да се самонарани, но в момента всичко сочеше тъкмо натам.

— Искам да стоиш тук — казах най-накрая и се изправих. — Трябва да се върна в книжарницата, но ще дойда да те проверя, става ли? Обещай да ме потърсиш, ако имаш нужда от мен. После ще обядваме. Ще взема фалафели от любимото ти заведение.

Отправи ми крива полуусмивка, лицето му беше мрачно и подигравателно. За пореден път се запитах какво да правя. Нямаше роднини в града, на които да се обадя. Знаех, че в болниците има психиатри за спешни случаи; трябваше ли да се свържа с някой от тях?

Малко след обяд дойде Алек. Направи се, че не забеляза умоляващите очи на Каси и ми се усмихна многозначително.

— Здрасти, Джорджина. Дъг тук ли е?

Поколебах се. Не харесвах Алек, но той беше приятел на Дъг. Може би щеше да му помогне. Заведох барабаниста отзад. Дъг го видя и подскочи в изумителен порив от енергия, изражението му беше едновременно отчаяно и въодушевено.

— Исусе Христе, човече! Къде беше?

— Съжалявам — каза Алек. — Задържаха ме.

Прегърнаха се и погледнаха неспокойно към мен. Усещайки, че присъствието ми е нежелано, излязох от офиса. Преди това обаче успях да видя Алек да посяга към палтото си и жадния поглед на Дъг.

Проблемът беше в Алек, осъзнах аз. Той тъпчеше Дъг с наркотика, към който беше пристрастен. Прииска ми се да вляза и да удуша Алек, да изтрия глупавата усмивка от лицето му. Все пак, когато двамата излязоха половин час по-късно, промяната в Дъг беше толкова забележителна, че сърце не ми даде да направя каквото и да е.

Беше възвърнал наперената си походка, закачливата усмивка отново беше на лицето му. Джанис мина покрай него, той я закачи и тя се разсмя. Като ме видя, подскочи и ми отдаде чест.

— Готов съм за работа, шефе. Какво имаш за мен?

— Аз… — вперих глупаво поглед в него и това го накара да се усмихне още по-широко.

— Командвай, Кинкейд — каза той с престорена сериозност. — Знам, че си ми голям фен и си готова да ми скочиш по всяко време и на всяко място, но като истински професионалисти трябва да се контролираме и да изчакаме поне работното време да свърши.

Все още го гледах втренчено.

— Хъм… Защо не поемеш някоя каса?

Той отново отдаде чест и тракна с пети като военен.

— Дадено — обърна се към Алек. — Ще се видим ли на репетицията довечера?

— Да.

Дъг ни заслепи и двамата с по една усмивка и отмина.

Останах насаме с Алек. Той стоеше в очакване, сякаш трябваше да кажа нещо. Думите „разкарай се“ изглеждаха подходящи, но си промених мнението. Усмихнах му се. Беше бавна постепенна усмивка, която започваше от устните ми и накрая озари и очите ми. Усмивка, която казваше „Видях нещо, което не бях забелязала досега“. Нещо, което изведнъж ми е харесало и съм пожелала.

Усмивката на Алек леко потрепна. Може би вече ме сваляше абсолютно автоматично, без да очаква да откликна. Той преглътна и се усмихна отново.

— Репетиция, а? — казах аз. — Нов концерт ли ще имате?

— Следващия уикенд. Ще дойдеш ли?

— Ще се опитам. Ще има ли купон след това?

— Сигурно. Уайът вдига купон утре. Ако искаш, ела.

— Ти ще ходиш ли? — попитах подкупващо и улових погледа му многозначително.

— Определено.