Триумфът на сукубата

— Беше прав… Просто невероятно. Сякаш бе… — реших, че ще е по-добре да замълча, отколкото да търся думи за нещо, което не бях изпитала.

Той с удоволствие ми подсказа.

— По-добро от всичко? Сякаш най-накрая си намерила себе си?

— Да — казах, останала без дъх. — Ти… трябва да ми дадеш още.

— Добре. — Ръката му посегна към вълшебния джоб. Една от смъртоносните торбички се появи и гадното усещане отново пропълзя по гръбнака ми. Задържа кристалите далеч от мен, за да ме подразни. — Знаеш ли, колкото повече взимаш, толкова по-хубаво става. Готова ли си за това?

Втренчих се жадно в торбичката, после в него.

— Нямаш ли повече? Искам и тези, но… няма да ми е достатъчно. Искам още много.

— Дай по-кротко. Не ти трябва повече от една торбичка.

— Знам, но ще ми стигне за два-три дни, нали?

Очите му проблеснаха.

— Вече имаме големи планове, а? Повечето хора не се запалват толкова бързо.

Задъвках долната си устна, не исках да стане подозрителен. Замислих се за качествата си, опитах се да измисля нещо несексуално, което амброзията би могла да засили. Предишния клиент на Алек ми подсказа отговора.

— Малко е странно. Познавам един човек, работи в агенция за модели. Досега винаги шикалкавеше. Вчера обаче бях взела кристалите и го видях… беше като… не знам. Не можеше да ми се насити. Иска да отида за някакви страшни снимки. — Сграбчих ръката на Алек. — Не знам дали беше заради това… може да е съвпадение. Нямам представа, но искам още. Трябва ми, за да пробия. Помогни ми. Или ме заведи при човека, който ти ги дава. Ще си платя. Готова съм на всичко.

Лицето му ми подсказа, че съм казала правилните думи.

— Не е съвпадение — каза той самодоволно. — И ще ти уредя още.

Издишах от облекчение.

— Обещаваш ли? Голяма доставка?

— Обещавам. Ето, вземи това.

— Колко ти дължа?

— Нищо.

— Стига, не може всичко да е безплатно. — Ръката ми вече го стискаше по-нежно и двусмислено. — Вече ти казах… готова съм да платя… с каквото поискаш.

Въздъхна, изгледа ме с копнеж, леко прокара пръсти по ръката ми и се отдръпна.

— Знам. Искаш голяма доставка? За нея ще трябва да платиш. Ще те заведа при човека, който ме снабдява и ще платиш на него.

— Колко ще струва? Какво ще е нужно?

Нещо неразгадаемо проблясна в очите му.

— Вече имаш това, от което се нуждаеш. Да се видим утре вечерта?

Поколебах се. Картър беше казал, че им трябва време за подготовка, преди да се изправя срещу доставчика. Междувременно аз трябваше да си уредя среща с него, но не толкова скоро.

— Заета съм — отвърнах, като се опитах да вложа в думите си огромно съжаление. — А вдругиден?

Не изглеждаше много доволен, както когато отказах да изпия първата доза веднага. Ако обаче предишния път беше поради жадно любопитство, този път изглеждаше почти паникьосан. Зачудих се какво беше толкова спешно.

— По-добре ще е да е по-скоро. Така или иначе няма да издържиш толкова дълго, не и щом толкова силно го искаш.

Не отстъпих.

— Нямам избор.

Той се съгласи след още малко убеждаване и определихме час и място на срещата след два дни. Когато се изправих, той ме предупреди.

— Обади ми се, ако не можеш да издържиш, става ли? Ето номера на мобилния ми.

— Добре, благодаря.

— Хей — извика ми той, когато тръгнах. — Късмет със снимките.

За момент не можах да се сетя за какво говори. После си спомних измислената ми фотосесия. Усмихнах му се и му благодарих, ликувайки вътрешно, след като си тръгнах. Във всички лъжи, които наговорих, имаше и зрънце истина.

Наистина имах фотосесия. Тази вечер Бастиен щеше да направи снимките за Сет.

Глава 16

Позвъних на вратата на Бастиен за трети път и се вгледах раздразнено в къщата. Къде беше, по дяволите?

Бях дошла малко по-рано, отколкото се уговорихме, но не чак толкова. Ритнах кисело вратата като си представях Бастиен, задържан от ръцете на пъшкаща домакиня.

— Не е тук — каза студен глас наблизо.

Погледнах и видях Дана с малко куче на каишка в краката й. Животното сякаш се беше появило на бял свят при трагичен инцидент във фабрика за прежда.

— Хубаво куче — казах аз.

— На сестра ми е. Ще се грижа за него няколко дни. Искаш ли да се разходиш с нас?

Не, но онзи ден бях обещала пред себе си, че ще поровя в главата на Дана и ще разбера какво би помогнало на Бастиен; възможността, която се отваряше, изглеждаше достатъчно добра. Освен това той щеше да ме убие, ако разбереше, че съм изпуснала такъв шанс „да поразузная“ още малко.

Закрачих до Дана и до пухкавата топка, поздравявайки се за стотен път, че съм достатъчно умна да си взема котка, а не куче. Туту (да, така се казваше) подскачаше леко с извадено навън езиче. Кръглите му черни очи шареха навсякъде, докато припкаше весело, но някак не забелязваше как мокрия тротоар мърсеше малките му бели крачка.

— Как върви протестът? — попитах, след като изчерпахме кучешките теми.

— Отлично. Изненадана съм, че не си чула по новините. Пресата го отразява постоянно.

— Не обръщам много внимание на новините.

Каза ми датата и часа.

— Ще успееш ли да дойдеш?

— Мисля, че тогава съм на работа — отвърнах автоматично.

Дана ме погледна многозначително.