Триумфът на сукубата

— Мислиш ли, че се шегувам? Ако ще ми идваш на гости, трябва да имаме някаква семейна прилика.

Завъртях очи и се изправих. За момент изучих лицето му; направих дребното си тяло по-високо и атлетично и добавих дълга руса коса.

Той ме проучи внимателно и поклати глава:

— Прекалено си красива.

— Какво? Така е идеално.

— Тялото не изглежда естествено. Никой не изглежда толкова добре. Господи, жено, виж си задника!

— О, стига! Защо сестрата на специален агент Мич Хънтър да не прекарва по два часа на ден във фитнеса?

Бастиен изръмжа.

— Права си. Поне подкъси малко косата. Мацките от предградията трябва да са скучни и практични.

— Да, но аз не съм от предградията. Аз съм по-модерната и по-стилна…

Някой почука на вратата. Той ме погледна въпросително.

— О! Това е Сет.

Върнах предишното си тяло, Бастиен също. Отворих вратата.

Сет Мортенсен, автор на бестселъри и професионален интроверт стоеше пред вратата. Беше облечен с тениска с картинка на жаба и яке от памучно кадифе. Явно пак беше забравил да се среши. Косата му беше разрошена и кафява, с лек бакърен оттенък, също като вечно наболата му брада. Устните му се извиха в усмивка, когато ме видя, и нямаше как да не си помисля колко меки и подканващи за целувка бяха.

— Здравей — казах аз.

— Здравей.

Въпреки привличането помежду ни, разговорът винаги тръгваше с малко закъснение. Пропуснах го да мине покрай мен и лицето му малко помръкна, когато видя Бастиен.

— О, здравейте.

— Добър ден — оживи се Бастиен и протегна ръка. — Бастиен Моро.

— Сет Мортенсен.

— Приятно ми е. Много съм слушал за теб. Книгите ти са фантастични. Всъщност не съм чел никоя, просто вече нямам време за четене, но съм сигурен, че са magnifique3.

— Благодаря.

— Бастиен е стар приятел — обясних аз. — Ще бъде известно време в града по… работа.

Сет кимна и тишината се настани помежду ни като четвърти събеседник. Накрая Бастиен прочисти гърло. От изражението му личеше, че вече губи интерес и че е определил Сет като прекалено тих и скучен тип. Инкубът жадуваше за екшън.

— Е, трябва да тръгвам. Не искам да преча на плановете ви.

— Какво ще правиш? — попитах аз. — Едва ли имаш някакви уговорки.

Той ми намигна:

— Ще импровизирам.

Погледнах го с разбиране.

Той разроши отново косата ми, прегърна ме и ме целуна по бузите.

— Ще ти се обадя, Фльор. Гледай да си в крак с новините.

— Няма да мръдна от телевизора.

Бастиен кимна учтиво на Сет.

— Беше ми приятно.

Когато инкубът си тръгна, Сет попита:

— Като казваш „стар приятел“, имаш предвид… от Ледената епоха?

— Не. Разбира се, че не.

— О!

— Познаваме се от около четиристотин години.

— А, да. Само от четиристотин — лицето му помръкна. — Да съм с теб е продължителен експеримент. Освен всичко друго — отбеляза Сет. — И какъв е той? Върколак? Полубог?

— Не е чак толкова интересен. Той е инкуб. Сигурно знаеш за тях.

Сет кимна, смръщвайки се:

— Разбира се. Като сукубите, само че… трябва да прелъстява жени, за да оцелее?

Кимнах.

— Леле! До края на вечността! Леле! — той вдигна вежди и на лицето му се изписа истинска почуда. — Това трябва да е… леле! Това е жестоко.

Присвих очи:

— Не си и помисляй да започваш темата.

Бастиен беше казал, че не иска да пречи на плановете ни, но нямахме други планове, освен да прекараме вечерта заедно. Предполагам, след като изчерпеха всички варианти, повечето двойки правеха секс или поне се натискаха, но естеството на връзката ни изискваше пълно въздържание. Бяхме станали изобретателни.

— Искаш ли да си вземем филм? — предложих аз. — Имам талони.

Накрая избрахме „Гладиатор“ и тогава открих, че срокът на безплатните талони на Хорейшио отдавна беше изтекъл.

— Този кучи син!

— Кой? — попита Сет.

Аз, разбира се, не можех да обясня. Шибани демони.

Вкъщи се гушнахме със Сет на дивана, за да гледаме, нежно и плътно притиснати, но без да предизвикваме пагубните ефекти от допира със сукуба. Той слушаше в захлас, докато обяснявах историческите неточности и най-вече колко по-мръсна и воняща беше Римската империя.

Когато филмът свърши, изключихме телевизора и останахме един до друг в тъмното. Сет ме погали, прокарвайки ръка през косата ми и случайно докосна бузата ми с пръсти. Едно невинно докосване, но, ако не можеш да си позволиш нищо повече от това, тогава то се превръща в поразително еротично изживяване.

Погледнах го. Знам какво видях, докато се взирах в лицето му. Той беше всичко, което исках, и всичко, което не можех да имам. Стабилният, любящ партньор, за когото копнеех толкова години. Зачудих се какво вижда у мен. Изражението му беше нежно. Благоговейно. И малко тъжно.

Твойто лято студ не ще скове,
то няма да отмине бързотечно,
то вечно ще е в тези стихове,
създадени, за да живеят вечно.
Дорде око чете, уста шепти,
ще дишат те и в тях ще дишаш ти!4

— Осемнайсети сонет — промълвих, мислейки си колко хубаво рецитира. По дяволите рецитаторските му умения. Колко мъже в този век на електронни съобщения знаеха изобщо кой е Шекспир?