Триумфът на сукубата

— Господи. Не ме караш да се чувствам по-добре.

— Съжалявам.

— Не, не се притеснявай. Няма значение. Искам да кажа, че е хубаво да поговоря с някого за това. Никой друг… никой от другите безсмъртни, не ме разбира.

Той изсумтя.

— Разбира се, че няма да те разберат. Как биха могли? — Мълчаливо изразих съгласието си и Бастиен ме погледна нежно. — Не че приятелите ти не са мили. Има ли други безсмъртни в града, с които се разбираш? Други сукуби или инкуби?

— Има още няколко вампира и нисши демони, това е. Те са на по-ниско социално ниво от онези, с които се движа. Имам и добри приятели сред смъртните. Все още. Но те не са ми достатъчни — усмихнах се леко. — Не са като теб. Липсваше ми.

Бастиен разроши косата ми и си заслужи критичен поглед от котката ми Обри.

— И ти ми липсваше.

— Ще ми кажеш ли сега какво става?

Сериозното му изражение се оживи.

— Вече не съм сигурен какво ще си помислиш след всичко, което каза.

— Ще видим.

Той се плъзна от дивана и се настани до мен, за да говорим очи в очи.

— Чувала ли си за Дана Дейли?

— Живея на тази планета, нали? Първо за нея се сещам, когато карам колата и ме обхване желание да слушам силно комерсиална консервативна риторика — казах, без да правя опит да скрия презрението си. Освен че пропагандираше изтъркани семейни ценности, радиоводещата Дана Дейли обичаше да прави дребнави расистки, хомофобски и дори сексистки коментари в токшоуто си. Не можех да я понасям.

— Явно това желание често те спохожда. Знаеш ли, че живее в Сиатъл?

— Разбира се. Изненадана съм, че това не е довело до срив в цените на жилищата тук.

— Странно, че го казваш. Скоро обявиха къща за продан в квартала й.

— И?

— И нашите работодатели я купиха.

— Какво?

Подсмихна се доволно, знаейки, че е привлякъл вниманието ми, и се наведе към мен нетърпеливо.

— Внимавай сега, Фльор, идва най-хубавата част. Дочухме някои слухове за момчето, което се е грижело за басейна на госпожа Дейли. Той твърди, че е имал „романтична връзка“ с нея.

Прерових съзнанието си и си спомних предизборен плакат на нея и съпругът й политик.

— Виждал ли си господин Дейли? И аз бих предпочела момчето. Какво стана със слуховете?

— Сещаш се. Каквото винаги става със слухове без доказателства. Замряха, нищо не се случи.

Застинах в очакване.

— Добре, къде във всичко това е къщата?

— Както сама каза, мъжът й за нищо не става. Разбира се, тя няма да се разведе или нещо такова; не и ако това ще хвърли сянка върху политическото му бъдеще или върху цялата й предвзета кампания в подкрепа на семейните ценности. Но… все пак можем да се възползваме от залитането й. Ако се е отклонила от правия път веднъж, може да бъде подмамена и втори път.

Изстинах, когато сглобих целия пъзел.

— От красив, елегантен съсед?

— Елегантен? Много си любезна.

— А после какво?

— После доказателствата ще си свършат работата.

— Доказателствата?

— Ами да. Няма да подходим като момчето, почистващо басейна й. Когато успея да съблазня известната госпожа Дейли и преминем към плътски удоволствия, надминаващи и най-дивите й мечти, ще запиша всичко с камера. Ще увековечим момента за поколенията и ще го пуснем на пресата. Пълно разобличаване, пълно опустошение. Няма да има кой да проповядва на масите да се върнат към чистите благопристойни ценности. Дори политическата кампания на съпруга й ще пропадне и ще се освободи място за по-либерални кандидати. А те съответно ще върнат корупцията в политиката, от което така отчаяно се нуждаем.

— Леле, колко хитро.

Той ме погледна.

— Съмняваш се в гениалността ми?

— Не знам. Оценявам дързостта ти, но е малко прекалено дори за теб. Дана Дейли едва ли ще се даде толкова лесно.

— Остави това на мен.

— Егото ти няма граници.

Той се засмя и ме придърпа към себе си. Ръцете му нежно ме прегърнаха. Познато. Успокояващо.

— Признай си — точно затова ме обичаш.

— Да, ти си братът, който никога не съм имала. И който не би ме оставил да скучая.

Очите му заблестяха лукаво.

— За пореден път мислиш по-напред от мен. Искам да ме видиш в действие, да не говорим, че ще ми е приятно да ми правиш компания, докато съм в града. Ела ми на гости като сестрата на Мич.

— На кого?

Внезапно Бастиен се изправи и се преобрази. Познатите черти се трансформираха и не остана и следа от развратния инкуб, когото познавах. Беше метър и деветдесет, с широки рамене, сега косата му беше тъмноруса и имаше небесносини очи. Лицето му беше изгубило момчешкото си изражение и вместо това от него ме гледаше опитен, уверен мъж в началото на трийсетте. Когато се усмихна, идеалните му зъби озариха стаята.

Намигна ми:

— Мич Хънтър — заяви той с глас на кинозвезда. Вече нямаше акцент.

— Измислил ли си и някаква лъскава титла? Доктор Мич Хънтър или Мич Хънтър, частен детектив? Изглежда подходящо.

— Не. Аз съм консултант, разбира се. Любимата на всички неопределена, но добре платена професия.

— Липсва ти само стик за голф в едната ръка и лопатка за обръщане на бургери в другата.

— Подигравай ми се колкото си искаш, но Дана няма да ми устои. Сега — направи ми знак да стана, — да видим ти какво можеш.

— Шегуваш ли се?