Тръпка

Събирам си мислите. Моментът никак не е подходящ, но може да нямам друг шанс.

— Окей, значи засилвам се, бексайд еър, фронтсайд инди… — Скок след скок, изброявам всеки трик. Нямам никакви тайни. Виждал ме е да ги правя всеки ден.

— Първото нещо, което трябва да оправиш, е грабът на обувката.

Главата ми клюмва. Това е когато вместо да хванеш борда, хващаш обувката. Никак не е готино.

— Правиш го при петиците, а понякога и при тройките.

Къртис разнищва триковете на съставните им елементи посочва още пет-шест неща, които трябва да поправя. Слушам го съкрушена. Ще ми се да имам молив и да си водя бележки. Нищо чудно, че Саския се справя по-добре от мен. Брент и Дейл са ми давали съвети, също и Одет, но не толкова подробни като тези. Егото ми е ранено.

— Брент каза да опитам криплър — казвам аз, след като свършва.

Къртис повдига вежди:

— Мисля, че не е пробван от жена.

— Не и на състезание.

Той се замисля за миг. После се намръщва:

— Не. Или поне още не. Това, от което имаш нужда, преди да опиташ, е да паднеш.

— Какво?

— Твърде много те е страх да не паднеш.

Абсолютно прав е, страх ме е. При падане си чупиш костите. Приключва ти сезонът. И дори ти спират спонсорството. Знам го от опит. Но какъв е смисълът да му го обяснявам.

Освен това ме е яд, че го е забелязал.

— Не искам да си счупя нещо толкова близо до Британското. — Остават само две седмици.

— Да, но това те спира. Намери си голям скок в пухкав сняг и тренирай падания. Не е толкова лошо, колкото си представяш. Чак след това можеш да мислиш за криплър.

Гледам го с недоверие. Падането е опасно дори когато се приземяваш в пухкав сняг. На чия страна е? Наистина ли иска да ми помогне, или пак се събуди братската му лоялност?

37

В настоящето

Хедър крачи напред-назад пред прозореца на ресторанта. Ако не ме болеше коляното, и аз щях да крача.

— Ами ако не се върнат? — казва тя.

— Ще се върнат — отвръщам ѝ.

Навън вече е тъмна нощ. Къде са и защо още не са намерили Дейл? Поглеждам към масата, за да съм сигурна, че свещите и запалката са там, ако светлината угасне. Вътрешно съм точно толкова уплашена, колкото и Хедър. Докато претърсват, Къртис и Брент може да са паднали в някоя пукнатина. Да изляза ли да ги търся? Ами ако човекът, който ни разиграва — Саския, Дейл или някой друг — ги е ранил? И те са там някъде, чакат да им помогна.

Напрягам се да измисля тема за разговор.

— Е, как е семейният живот?

Хедър идва при мен:

— Горе-долу е… окей.

— Хубаво.

Тя се спира и започва да ми разказва за техните приятели и роднини и за новата им агенция, но знам, че първоначалният ѝ отговор беше по-искрен. Че просто става.

Тя леко потреперва.

— Виж, трябват ми хапчетата. В нашата стая са. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — отговарям, но заставам нащрек. Пази си гърба. Дали не замисля нещо?

Още съм с яке и грейка. Напъхвам свещите и запалката в джоба си и се изправям. Докато вървим по коридора, натискаме всеки електрически ключ.

— Боли ли те много — пита ме тя, докато куцукам до нея.

— Доста. — Няма смисъл да лъжа. Стискам зъби, за да не охкам на всяка крачка.

Двойните врати се хлопват зад гърба ни.

И лампите угасват.

Хедър изписква. Подготвям се, че тя — или някой друг — ще ме нападне. Тършувам в джоба за свещта и запалката. Мъча се да си представя плана на сградата. Ако някой дойде от главния вход, ще куцукам с всичка сила и ще се заключа в моята стая. Ако се приближат от тази страна, завивам наляво и пак наляво… и после какво?

Чувам някого — надявам се, че е Хедър — да пляска по стената.

— Не мога да намеря ключа — казва тя.

— Не се мъчи. Няма ток. — Щраквам запалката и виждам бледото ѝ лице. Ръката ми трепери толкова силно, че ми е трудно да запаля свещта.

Без паниката, Мила. Паниката само пречи.

Най-после успявам да запаля свещта. Проверявам коридора в двете посоки. Сами сме.

— Дай по-бързо да ти вземем хапчетата и да се връщаме в ресторанта — казвам аз, — там ще бъде по-светло от огъня.

Стигаме до стаята.

— Хапчетата са в банята — казва тя.

Вдигам свещта пред нас и влизаме вътре. Хедър бърка в тоалетната си чанта и изважда блистер. Вдига поглед и изкрещява.

Правя стъпка назад. С треперещ пръст тя сочи огледалото. Там с червено червило е изписано: ВИНОВНИ.

Хедър ме гледа с обезумял поглед.

Какво значи това? Кой е виновен — Хедър или и двамата — и виновни за какво? На светлината от свещта Хедър диша тежко и учестено. Аз също. Дръпвам завесата на душа и вдигам свещта, за да осветя ъглите на стаята. Няма никого.

Гардеробът.

Оглеждам се наоколо за някакъв предмет, който да използвам като оръжие, но няма нищо подходящо.

— Дръж това — казвам на Хедър и ѝ подавам свещта. Не ѝ вярвам, но в момента нямам друг избор. И двете ми ръце трябва да са свободни, първо ще удрям, после ще питам.

Хедър стои близо до мен, докато се приближавам към гардероба. Рязко отварям вратата. Празен е. Взимам свещта от Хедър.

Тя вади с треперещи ръце две таблетки от блистера и ги гълта. Улавя погледа ми.

— Имам паник атаки.

— Давай да се махаме оттук.