Тръпка

Саския ми хвърля бърз поглед, сякаш може да чуе мислите ми. Блясъкът в погледа ѝ се връща и устните ѝ пак се извиват в усмивка. Знае, че ги видях.

Главата ми пламва.

Приятелите ти не са твоя собственост. Когато бях малка, майка постоянно ми го повтаряше. Но греши. Винаги има степенуване на лоялностите. Мислех, че Одет е толкова моя приятелка, колкото е и на Саския, но както изглежда, през цялото време е принадлежала само на нея.

Сега, след като го разбрах, се чудя как не съм го видяла по-рано. Всички сигнали бяха налице. Малките тайни усмивки, които си разменяха, как винаги сядаха една до друга. Знаех, че Саския прекарва много време при Одет, но смятах, че е, за да избягва останалите.

Защо трябва да се крият? Защото и двете са известни сноубордистки? Или защото не искат семействата им да разберат?

Всичките ни разговори с Одет бяха за трикове и скокове… Аз се ласкаех от нейния интерес, а тя сигурно през цялото време е предавала информацията на своята приятелка. Чувствам се предадена.

Одет ми изпраща извинителна усмивка, но аз не ѝ отговарям със същото.

Вагонетката влиза в междинната станция.

Когато слизам, Саския ме чака на платформата. Тя се навежда към мен и прошепва в ухото ми:

— Не се тревожи, ще си го върна обратно.

С Брент и Къртис взимаме кабинката към ледника, оставяйки Саския и Одет зад нас, и аз се насилвам да мисля за сноуборда. Разговорът с Къртис, независимо от мотивите му, ми припомни какво ме отведе на халфпайпа. Това усещане, че залепваш за стените и преодоляваш гравитацията. Никога не му се наситих и все още не съм му се наситила. Няма да позволя на Саския да ме уплаши.

Точно затова трябва да продължа да се боря. И за да имам шанс да вляза в първата тройка, трябва да се боря с всичко, с което разполагам.

Докато натрупваме сняг за рампата, в главата ми се върти съветът на Къртис за падането. Сега е перфектният момент да опитам. Да падам нарочно, противоречи на всичко, което някога съм правила, но Къртис е прав. Страхът ми пречи да вървя напред.

Спускам се надолу и политам като Супермен във въздуха, приземявайки се право по очи. Въздухът ми изскача, но не е толкова зле, колкото очаквах. Снегът е толкова пухкав и мек, сякаш потъвам в хладна възглавница.

Брент моментално се появява до мен.

— Добре ли си?

Усмихвам се слабо и свалям заснежените очила от лицето си.

— Окей съм.

От върха на пайпа Къртис ми кимва одобрително. Пак заваля. Тлъсти, мокри снежинки се лепят по бузите ми като целувки. Изправям се и поемам отново към върха.

И падам отново. И отново.

Клетият Брент не разбира какво става.

— Казах ти да опиташ само веднъж — тихо ми казва Къртис на четвъртия път.

— Още ме е страх — казвам му аз, — и ще падам, докато спра да се страхувам.

39

В настоящето

Взирам се в Хедър.

— Ти каза, че поканата е била от мен.

Тя хлипа толкова силно, че едва говори.

— Първата беше от теб.

Обърквам се.

— Първата?

Гримът се стича по бузите ѝ на черни вадички. Подавам ѝ салфетка от купчината на кухненския плот.

Тя издухва носа си и си поема въздух разтреперана.

— Получихме покана от теб, но не искахме да се връщаме тук, затова ти пратих имейл, че няма да можем да дойдем. След няколко дни получих още един имейл. — Тя се мъчи да се овладее. — От Брент.

Брент се намръщва и клати глава.

— Не може да бъде.

— Какво точно пишеше в имейла? — питам аз.

— Ела или ще кажа — казва Хедър. — Само това.

Брент ѝ хвърля поглед, изпълнен с паника.

— Не бой се — казвам му аз, — знам, че си спал с нея.

Брент рязко обръща глава към мен. Отваря уста. И я затваря. И пак я отваря.

— Добре, спах с нея. Беше преди десет години, за бога. Има ли някакво значение сега? — Той поглежда към Хедър и Къртис. — Но не знам абсолютно нищо за този имейл, кълна се.

Мозъкът ми отново започва да жужи. Значи, всеки е получил покана от мен, с изключение на мен самата. Аз получих покана от Къртис. Всички приехме поканата, с изключение на Хедър. След като отказва, е получила покана — или по-скоро заплаха — от Брент. Това значи ли, че Брент стои зад всичко това от самото начало? Дали е поканил мен и Къртис така, че да изглежда, че сме се поканили взаимно? Но защо?

Имам чувството, че трябва да вярвам повече на Брент, отколкото на Хедър, но не мога да забравя погледа му снощи в стаята.

— Как си обясняваш този имейл? — питам го аз.

Брент прекарва пръсти през косата си и отново стрелка с поглед Хедър.

— Ами… някой може да знае, че сме се чукали, и го е използвал, за да я изнуди да дойде тук.

Иска ми се да му вярвам, но не съм съвсем сигурна.

— Кой знаеше за вас двамата?

— Доколкото знам, никой.

Саския знаеше, мисля си аз, но не го казвам. Леко съм замаяна от болката. Облягам се на стената. Трябва да минат няколко часа, преди да мога да взема още ибупрофен.

Хедър започва отново да плаче. Брент посяга към нея.

Тя го пляска през ръката.

— Ти си виновен за всичко.

— Хайде, хайде — Брент се мъчи да я успокои.

Къртис се обляга на стената до мен, отпуснал глава назад, затворил очи. Не мога да преценя дали мисли, или просто е изтощен.