Тръпка

— Ето, вземи я.

— Ами ти?

— Вземи я.

Взимам я.

— Виж, ако сестра ми е някъде там, не се приближавай, окей? Остави на мен да се оправям с нея.

Всичко това прилича на кошмар. Идеята, че тя ще се завърне от света на мъртвите и ще измисли този засукан план. За да постигне… какво?

Къртис хвърля тревожен поглед към вратата.

— Брент трябваше вече да се е върнал. Вярваш ли ми, Мила?

— Аз… — Не знам. — Трябва ми време да осмисля това, което ми каза.

— Чуй, от сега нататък ще бъда абсолютно честен с теб. Но трябва да ми вярваш. Щом излезем от тази врата…

От коридора се разнася писък. Пронизителен женски писък.

Дърпам рязко вратата и изскачам навън, болното коляно почти се подгъва под мен, и виждам как Хедър размахва липсващата брадва.

Значи тя е замислила всичко. Тя и Дейл. Брент е застанал на няколко метра от нея с вдигнати ръце, в едната държи отвертката. На чия страна е?

Хедър се завърта и размахва брадвата към мен. Нищо че е антична, може да нанесе сериозни поражения. Вдигам отвертката. Брадва срещу отвертка. Шансовете ми не са големи.

Къртис е някъде зад мен, въоръжен само с голите си ръце.

Защо Хедър размахва брадвата? Къде е Дейл и къде са всичките ножове? Искам да погледна към коридора зад мен, но не смея да отлепя поглед от Хедър. Ще трябва да се доверя на Къртис да ми пази гърба.

Очите на Хедър се забиват във върха на отвертката: „Назад!“.

Кокалчетата ѝ върху дръжката са побелели. Усещам, че ще замахне, ако направя дори най-малкото движение.

Лампите угасват.

48

Десет години по-рано

Докато танцуваме на дансинга, лицето на Саския проблясва пред мен в тъмнината, осветено в зелено и оранжево.

Пак пускат парчето на „Килърс“. Тази зима съм го слушана толкова пъти. Светлините на стробоскопа22 се отразяват върху сребристото горнище на Саския. Всеки пич в бара е впил поглед в нея, но тя сякаш въобще не го забелязва — или може би не ѝ пука?

Май пак играем играта „Последният печели“. Засега съм окей, защото не съм пила никакъв алкохол, но и тя не е пила. Очевидно с пиене няма да успея да повлияя на утрешното ѝ представяне, но може поне да я изтощя. Снощи си легнах рано и тъй като през годината работех на три места, съм тренирана да издържам само с няколко часа сън. Надявам се, че тя няма тази издръжливост.

Пак ще ме бие.

Танцуваме, докато спират музиката. Охранителите ни избутват към изхода. Когато стъпваме на улицата, разменяме погледи.

Напрежението между нас е осезателно. Утре ще бъдем основни съпернички. Опитите ми да измъкна нещо от нея бяха неуспешни. Нищо не издаде. Обаче мисля, че никоя от нас няма да стане първа или втора. Вероятно Одет ще спечели, следвана от Клер Донахю. Днес на пайпа Клер беше страхотна. Не я видях тази вечер. Сигурно е останала у дома — умно момиче. Във всеки случай, ако Саския не се провали жестоко или аз като по чудо успея да приземя един криплър, една от нас ще бъде трета. Някои от другите момичета също правеха невероятни трикове. Дори се съмнявам, че ще бъда четвърта. Единствената ми надежда е в криплъра. Или поне да накарам Саския да си помисли, че ще го направя.

Стигаме до къщата на Саския. Отвън има някой, клекнал е пред пощенската кутия. Жулиен. Какво прави? Изправя се, като ни вижда. Държи нещо в ръката си — флумастер. Написал е нещо на френски върху името ѝ на кутията.

— Какво значи това? — питам аз.

— Фригидна кучка — казва Саския.

Жулиен се кикоти. Правя крачка към него и го удрям силно в корема. Той пада на земята. Най-после някаква полза от това, че имам по-голям брат. С Джейк постоянно се биехме и от малка бях разбрала, че ако ще удрям, трябва да го направя като хората, поне да имам време да дотичам при мама.

Саския ме поглежда, сякаш ме вижда за първи път.

— Защо го направи? Ти дори не ме харесваш.

И аз не знам.

— Тази вечер само аз не се сбих с някого. Не искам да съм изключение.

Тя се разсмива с глас. Жулиен още лежи на земята.

Саския изважда ключа си. По дяволите, нали трябваше да я изтощя. Сещам се какво ми каза Дейл за Къртис. Психологически игри. Не съм от хората, които играят подобни игри, но или трябва да опитам, или да се предам. Как мога да я изненадам? След като толкова си приличаме, логично е да съдя по себе си. Ще я изненада това, което би изненадало и мен.

Приятелско отношение.

— Сещам се, че никога не си идвала в моя апартамент. Искаш ли да дойдеш?

Тя ме поглежда подозрително:

— Може би е по-добре да се наспя.

— Защо? Да не би да те е страх?

Подейства ми няколко пъти, сега подейства и на нея. Тя отмята коса и протяга ръка. Хващам я за ръката и тръгваме по улицата. Поглеждам, да се уверя, че Жулиен не ни следва. Той още лежи и диша тежко.

Снежинките тихо се сипят върху нас.

Саския се вглежда в небето.

— На високото снегът ще бъде тежък.

— Надявам се хубаво да обработят пайпа.

— Ще трябва.

Краката ни, моите, обути в „Найки“, нейните в сладки, мъхести ботушки, се подхлъзват. Невидим лед. Хилим се и се вкопчваме една в друга, за да запазим равновесие.