Тръпка

Гласът ѝ е изпълнен с отчаяние. Опипвам пространството пред себе си, докато се натъкна на рамото на Къртис. Не искам да я нарани.

— Къртис, не е тя.

— Мила! — предупреждава ме Къртис.

Хвърлям се напред, надявайки се, че преценката ми е вярна.

— Мила, не! — вика Къртис.

Не му обръщам внимание.

— Хедър? — Чувам треперенето в гласа си. — Брент чу някакъв шум, а ти не беше в стаята си.

Тишина.

— Брент? — Отново с треперещ глас.

— Тук съм — гласът му идва отдалеч, — напипах два ключа, но нищо не става. Пак няма ток.

Някой сграбчва раменете ми и отново подскачам.

— Къде е фенерът? — прошепва Къртис в ухото ми.

— Мм, в стаята. На пода до леглото.

— Отивам да го взема — подава ми обратно отвертката, — не мърдай.

Докато той се отдалечава, усещам течение зад гърба си.

— Хедър — казвам аз, — плашиш ни така.

Няма отговор.

— Къртис отиде да си вземе фенера — казвам аз.

Няколко секунди се чува само дишането ни.

Отново течение зад мен и коридорът се осветява. Къртис е застанал на моята врата с фенера в ръка. Хедър се отдръпва към стената, пръстите ѝ са се впили в дръжката на брадвата. Брент е по-нататък по коридора.

Правя крачка напред с протегнати ръце и видимо трепереща.

— Хедър.

Брадвата се изплъзва от пръстите ѝ и пада на земята. Тя също се смъква на пода, ридае с глас.

Брент се превива, държи се за гърдите.

— Хедър, изкара ни акъла.

Бих клекнала до нея, но не мога да се свия. Единственото, което мога да направя, е да сложа треперещите си ръце на раменете ѝ.

— Ела тук — Брент я вдига на крака и я прегръща.

— Намерих… — Хедър се опитва да каже нещо между хлипанията.

— Какво намери? — питам аз.

Тя подсмърча шумно.

— Стая… — и сочи с треперещ пръст надолу по коридора.

— Каква стая?

Хълца твърде силно, за да я разберем. Поглеждам безпомощно към Брент.

— Може ли да ни покажеш? — казва Брент.

Тя потиска хълцането и клати глава. Брент вдига брадвата. И подава отвертката си на Хедър. Къртис се напряга, но не казва нищо. Хедър ни повежда по коридора. Къртис я следва, осветявайки пътя с фенера. Аз куцукам след тях и скърцам със зъби от болка, Брент върви на опашката.

Сенките ни подскачат по стената. Четири фигури. Едната е с брадва.

Надявам се, че батерията на фенера е нова. Хедър свива по десния коридор, минава покрай съблекалнята, където я открих по-рано, и спира пред следващата врата.

Мога да се закълна, че преди това беше заключена. Когато Хедър бута вратата и Къртис осветява стаята, съм сигурна, че никога не съм я виждала.

— Мамка му — възкликва Къртис.

50

Десет години по-рано

Събужда ме чукане по вратата на апартамента ми. Саския се размърдва до мен. Без горнище е и вероятно надолу е точно толкова гола, колкото съм и аз.

— Мила?

По дяволите. Това е гласът на Брент. Измъквам се от леглото и търся какво да облека.

Очаквам, че Саския също е ужасена, че ще ни хванат по този начин, но тя дори не помръдва. Грабвам един пуловер от пода и го нахлузвам.

— Облечи нещо.

Очите ѝ светват.

— Защо?

— Защото ти казвам.

Тя лежи и се усмихва с онази усмивка, която съм виждала толкова пъти тази зима.

— Мила! — вика Брент, — отваряй, ще се напикая.

Саския потиска смеха си.

— Една минута! — Хвърлям сутиена и бикините на Саския и бързо се намъквам в джинсите.

Брент раздрусва вратата.

— Побързай.

Саския все още не е помръднала от леглото. Предавам се, отварям вратата. Брент е със сноуборд в ръка и напълно екипиран. Хвърля борда и раницата си на пода, втурва се вътре и когато я вижда, застива насред крачка.

Тя лежи в средата на леглото, гърдите ѝ се виждат над юргана. Помахва му нежно с ръка.

— Привет, Брент.

Брент се обръща към мен, онемял от почуда. Хвърля ѝ още един поглед и изчезва в банята.

— Облечи се — ѝ казвам, — моля те.

Тя протяга ръце над главата си и се прозява.

— След малко.

Водата в тоалетната се пуска и чешмата зашуртява. Саския изчаква Брент да излезе от банята, протяга се отново и се измъква чисто гола от леглото.

Клетият Брент не знае накъде да гледа. Тя грабва черния дантелен сутиен и бикините и ги облича, като прави цяло представление. Забелязвам, че Брент я гледа пряко сили, и не го осъждам. Тя наистина изглежда страхотно. Слаба е, но не като модел — определено е по-слаба от мен, но е стегната и силна. Кожата ѝ е гладка и златиста. Тенът сигурно е от солариум. Моите ръце и крака не са виждали слънце от месеци.

Брент се насилва да погледне към мен. С напрегнат глас ми казва:

— Нали щяхме да се качваме заедно?

Гледа ме, сякаш съм му напълно непозната.

51

В настоящето

Стаята е осветена в кехлибарено от фенера на Къртис. В средата има дълга маса с една дузина монитори от двете ѝ страни.

— Това е контролният център — казва Къртис.

И пак същата миризма. Парфюм. Поглеждам към Къртис и виждам, че и той го е усетил. Пребледнява и се подпира на стената.

В далечния край на стаята има матрак. С възглавница и два юргана. Сърцето ми започва да бие бързо. Някой е спал тук. Обаче кой? Поглеждам към вратата. Брент, изглежда, си е помислил същото, защото проверява коридора и в двете посоки. Може да е пиян, но все още се държи.