Тръпка

Без да осъзнавам какво правя, приготвям кафето. Зад мен тя продължава да се облича. Знам, че не бива, но ще го направя. Подавам ѝ кафето и чакам да го изпие.

— Надявам се да си счупиш врата — казвам аз.

Усмивката ѝ се изкривява. Нещо светва в сините ѝ очи. Тя вдига ципа на якето си и тръгва към вратата.

Успях ли най-после да я засегна? Не съм сигурна. Въпреки че прекарахме нощта заедно, не я разбирам по-добре отпреди.

Когато се качвам във вагонетката, сърцето ми още блъска. Не трябваше да ѝ го казвам. Не и преди такова голямо състезание. Отидох твърде далеч.

По дяволите. Одет е последният човек, когото искам да срещна в момента. Сгърчвам се, когато се навежда да ме целуне по двете бузи. Дали усеща парфюма на приятелката си върху мен?

— Виждала ли си Саския? — пита ме тя.

Преглъщам.

— Не.

— Трябваше да закусваме заедно. — Одет изглежда разтревожена и си спомням как изхвърча снощи от бара. Още не знам за какво се скараха.

Надничам над главата ѝ, за да видя хората, които чакат за въжената железница. Саския там ли е? Каквото и да стане, трябва да я намеря преди Одет и да ѝ обясня, че не мисля това, което ѝ казах сутринта. Одет не бива да разбере, че сме прекарали нощта заедно. Това ще я съсипе.

— Изглеждаш много неспокойна — казва Одет.

Бузите ми пламват. Сивите ѝ очи забелязват неща, които никой друг не може да забележи.

Тя ме отвежда до прозореца.

— Помълчи малко, погледни планината и се концентрирай. Винаги го правя преди състезание.

Вчера не бях права. Одет не е като Саския. Усещам, че ѝ е неудобно, че се натрапва в Британското. Както сама каза, прави го, защото има нужда от точките.

Слизаме на междинната и прекосяваме платото към пайпа. Саския не е там, няма ги и останалите, което е доста странно. Ние се регистрираме и си взимаме номерата. Британските знамена плющят редом с френските.

— Хайде да се разгреем — казва Одет.

Не мога да се фокусирам. Къде са всички? Изпускат разгрявката. Ако Брент закъснее, ще си има проблеми със спонсора. Девойките, които рекламират „Смаш“, вече са тук, облечени с яркооранжеви якета, и раздават напитки на всеки, който желае. Одет непрекъснато проверява часовника край бараката на влека и виждам, че е толкова озадачена, колкото съм и аз.

Точно преди да извикат първия състезател, Къртис се появява на върха на пайпа, бордът му е закопчан. Сигурно се е спуснал от ледника. Двете с Одет се завързваме към него.

— Къде са останалите? — питам аз.

Къртис се оглежда наоколо.

— Брент не е ли тук?

— Не.

Изглежда угрижен.

— Беше на ледника. Каза, че тръгва надолу. Хедър беше с него.

— Хедър? — казвам аз.

— Саския беше ли горе? — пита Одет.

— Вероятно — Къртис поглежда настрани, — но не я видях.

Отново ме залива чувство за вина. Има само една причина Саския да се качи на ледника. Да опита криплър върху мекия сняг. Последен отчаян опит заради вчерашната ми лъжа.

Защо Брент се е качил с нея? Дали го е подкупила да ѝ показва грешките, както подкупи Дейл? След това, което видя тази сутрин, не ми се вярва, че би се съгласил дори за пари. Освен ако е искал да ми отмъсти. Но Брент не е такъв човек, или се лъжа?

И защо Хедър е била горе? Тя никога не се качва на ледника.

— Ами Дейл? — казвам аз.

— Дейл е в болница — казва Къртис.

— Какво?

— При снощното сбиване си е счупил ръката. Лошо счупване, според Хедър чака тази сутрин да го прегледа специалист.

— Ужасно. — Това значи край на сезона за Дейл и вероятно на някои или на всичките му спонсорски договори.

Последно повикване за Брент Бакши — казва коментаторът. — Ако Брент Бакши е тук, моля да се регистрира и да си вземе номера.

Оглеждам се наоколо. Тълпата в началото се размърдва. И те го търсят. Къде е, по дяволите?

Чакаме още Къртис Спаркс и Дейл Хан.

Побутвам Къртис.

— Отивай да се запишеш.

Къртис, изглежда, не ме чува. Взрял се е някъде в далечината. Не виждам часовника оттук, затова търся с очи кого да попитам и ето я Клер Донахю, сноубордът и каската ѝ са облепени със стикери на „Касио“.

— Знаеш ли колко е часът? — питам я аз.

Тя обръща края на ръкавицата си и на ръката ѝ блесва сребърен Baby-G.

— Девет и половина.

— Благодаря. — Половин час до моето спускане. Обръщам се към Къртис. — Нали ще се състезаваш?

Той сваля ципа на якето си и пъха ръка да опипа рамото. Трепва от болка и се насочва към масата за записване.

Връща се без номер.

— Няма ли да се състезаваш — пак питам аз.

— Няма.

Гледам го шокирана.

— Снощните биячи ли?

— Те го довършиха, но ме тормози отдавна.

Отново ме обзема чувство за вина, като си спомня как ме издърпа по време на вчерашното надбягване със Саския по пистата.

— Господи, много съжалявам.

— Не е краят на света.

Но по израза на лицето му, май е краят на света.

Сестра му явно е направила нещо, защото е крайно притеснен. Взира се нагоре към ледника. По пистата пълзи сянка, докато над нея преминават облаци, и пред очите ми планината се оцветява в лилаво. Какво точно се е случило там горе?

53

В настоящето