Търси се

— Андрея? Как? Какво се случва?

При тези обстоятелствата въпросът е повече от нелеп, но Белами наистина изгаря от любопитство и за момент забравя всичко друго. Пит разбира, че Андрея, първата любов на Джими, плод на авторовото въображение, е по-реална за убиеца, отколкото Тина. За него нито едно човешко същество не е по-истинско от Джими Голд, Андрея Стоун, господин Микър, Пиер Ретон (наричан още фаталния продавач на автомобили) и всички останали герои. Безспорно е симптом на задълбочаващо се безумие, но и свидетелство, че Питър също е луд, защото много добре разбира какво чувства безумецът. И той изпита същата възбуда, същото удивление, когато прочете как Джими случайно вижда Андрея в Грант Парк по време на бунтовете в Чикаго през 1968. Спомня си как тогава се просълзи. Дава си сметка — да, дори сега, най-вече сега, когато на карта е заложен животът и на двама им, — че сълзите свидетелстват за невероятната сила на полета на въображението, на художествената измислица. Ето защо хиляди читатели са плакали, научавайки, че Чарлс Дикенс е починал от инсулт. Ето защо всяка година на 19 януари, рождения ден на Едгар Алън По, някой оставя роза на гроба му. Ето защо Пит щеше да ненавижда този човек, дори да не беше насочил пистолет към беззащитната, трепереща Тина. Мръсникът беше отнел живота на велик писател. И защо? Защото не му се беше понравила посоката, в която Ротстийн бе дръзнал да отведе един от своите герои ли? Да, тъкмо затова. Извършил беше убийство заради непоклатимото си убеждение, че произведението е по-важно от самия автор.

Питър Саубърс поклаща глава:

— Няма да ти кажа. Всичко е в тетрадките. „Беглецът вдига знамето“ запълва цели шестнайсет. Прочети романа, но от мен няма да чуеш и дума. — И се усмихва, макар да му струва много. — Не искам да ти развалям удоволствието от четенето.

— Тетрадките са мои, гадино! Мои!

— Ако не освободиш сестра ми, ще станат на пепел.

— Пити, не мога да ходя! — изстенва Тина.

Пит се заставя да не я погледне, очите му са вперени само в човека с червените устни. Само във вълка.

— Как се казваш? Имам право да науча името ти.

Онзи повдига рамене, сякаш вече му е все едно:

— Морис Белами.

— Хвърли оръжието, господин Белами, и го изритай под котела. Ако го направиш, ще загася запалката. Ще развържа сестра си и ще си тръгнем. Ще имаш достатъчно време да събереш тетрадките и да изчезнеш. Искам само да отведа Тина у дома и да помогна на майка си.

— Мислиш, че ще ти повярвам, а? — Червените устни се разтягат в иронична усмивка.

Пит приближава запалката до тетрадките:

— Както решиш — или ми се доверяваш, или гледаш как горят. Решавай бързо. Не знам кога за последно баща ми е пълнил тази джаджа.

Нещо се появява в периферното му зрение. Нещо се движи на стълбището, обаче той не смее да извърне очи, защото и Белами ще погледне натам. „Не бива да се издъня тъкмо сега, когато го надвих“ — казва си.

Изглежда, наистина е така. Белами бавно отпуска пистолета и сега годините му личат, прилича на старец. В следващия миг обаче отново вдига оръжието и се прицелва в Тина.

— Няма да я убия. — Говори решително като генерал на бойното поле, взел току-що съдбоносно решение. — Не и веднага. Първо ще я гръмна в крака. Ще я слушаш как пищи. Ако запалиш тетрадките, ще я гръмна в другия крак. После в корема. Накрая ще умре, обаче ще има достатъчно време да те намрази в червата, ако вече не те…

От лявата страна на Морис се чува глухо тупване, после — второ. Обувките на Пит са паднали до стълбището. Белами, който държи пръст на спусъка, рязко се обръща и стреля по посока на шума. Пистолетът е малък, но изстрелът отеква оглушително в затвореното помещение. Пит неволно трепва и изпуска запалката. Пуф! Най-горните тетрадки се увенчават с огнена корона.

— Не! — изкрещява Морис, отдръпва се от Ходжис (който тича надолу по стълбите толкова бързо, че едва пази равновесие) и се прицелва в Пит. Преди да стреля обаче, вързаната Тина някак си се накланя напред и изритва отзад краката му със здравото си стъпало. Куршумът минава между шията и рамото на Пит.

Огънят се разгаря, пламъците обхващат все повече тетрадки.

Преди Морис да стреля втори път, Ходжис се хвърля върху него и хваща ръката му с оръжието. По-тежък е и в по-добра форма, но Морис Белами притежава силата на безумците. Танцуват из мазето като пияници, Ходжис държи дясната китка на Морис така, че пистолетът да е насочен към тавана, онзи се опитва да издере очите му с лявата си ръка.

Пит тичешком заобикаля кладата — бензинът се е просмукал навътре и целият куп тетрадки е обхванат от пламъците — и се нахвърля на Морис откъм гърба. Белами обръща глава, щрака със зъби и ръмжи. Очите му безумно се въртят в орбитите.

— Ръката му! Хвани я! Ще ме одере жив! — извиква Ходжис. Боричкат се под стълбите, вкопчени един в друг. Лицето на детектива в оставка е покрито с кървави рани, от страните му висят парчета кожа.