Търси се

— Не! — възкликна Морис, все едно го бяха проболи с нож. — Невъзможно е, нали?

Халидей сви рамене:

— Ако дъртият е пожелал така, всичко, написано от него, ще се превърне в пепел.

— Измисляш си.

— Признавам, че историята със завещанието може да е измислена, обаче книжарите твърдят, че Ротстийн не е преставал да пише.

— Книжарите… — Морис недоверчиво свъси вежди.

— Не ни подценявай, драги. Имаме си собствени източници. Онзи може да се прави на отшелник, обаче жената, която се грижи за домакинството му, трябва да пазарува, нали? И не само продукти. През месец или през месец и половина тя отива в книжарница „Уайт Ривър“ в Берлин — най-близкия до фермата град — за да вземе книгите, които Ротстийн е поръчал по телефона. Та тя казала на хората от персонала, че той пише всеки ден от шест сутринта до два следобед. По време на бостънския панаир на книгата собственикът на книжарницата споделил с колеги и слухът се разпространил.

— Егати! — благоговейно възкликна Морис. Разговорът се проведе през юни 1976. Последният разказ на Ротстийн „Съвършеният бананов пай“ беше публикуван през 1960. Ако казаното от Халидей отговаряше на истината, излизаше, че цели шестнайсет години Джон Ротстийн не е преставал да твори. Дори да е писал по осемстотин думи на ден, това правеше… не можеше да го пресметне на ум, но беше много.

— Да, егати — кимна Анди.

— Онзи сигурно е смахнат, ако наистина е пожелал след смъртта му да изгорят всичките му ръкописи.

— На повечето писатели им хлопа дъската — ухили се Халидей, сякаш беше казал нещо духовито. Може би беше вярно. Най-малкото според него. — Ето какво мисля — някой трябва да организира спасителна операция. Например ти, приятелю. Все пак си най-верният му почитател, нали така?

— Вече не съм. Не и след като съсипа Джими Голд.

— Споко, бе. Не можеш да обвиниш твореца, че е последвал музата си.

— Мога, разбира се.

— Тогава открадни ръкописите — предложи Анди, без да престава да се усмихва. — Всъщност няма да е кражба, а протест от името на всички книгомани. Донеси ми ги, аз ще ги задържа за малко, после ще ги продам. Може и за един милион, стига да не представляват малоумни старчески бръщолевения. Ще делим поравно, петдесет на петдесет.

— Ще ни пипнат.

— Надали — отговори Халидей. — Има начини да го избегнем.

— Колко ще чакаме, преди да ги предложиш за продан?

— Няколко години. — Анди махна с ръка, сякаш говореше за няколко часа. — Може би пет.

След един месец Морис реши, че повече не издържа в къщата на Сикамор Стрийт, пък и мисълта за ръкописите на Ротстийн не му даваше покой. Сложи най-необходимото в багажника на раздрънканото си волво и отпраши за Бостън, където се хвана на работа в строителна фирма, изграждаща жилищни блокове в предградията. Отначало тежкият физически труд едва не го уби, после обаче позаякна (разбира се, никога нямаше да е мускулест като Дък Дъкуърт) и нещата потръгнаха, дори се сприятели с двама души — Фреди Доу и Къртис Роджърс.

Веднъж телефонира на Анди:

— Наистина ли можеш да продадеш неиздаван ръкопис на Ротстийн?

— Разбира се. Не веднага, както ти споменах, но какво от това? Ние сме млади, а той не е. Времето работи за нас.

„Да, тъкмо ще имам време да прочета всичко, написано от Ротстийн след «Съвършеният бананов пай». — Печалбата от половин милион не беше толкова важна. — Не съм продажник — казваше си Морис. — Парите не ме интересуват, не ми пука за тях. Стига ми да имам достатъчно, за да преживявам — нещо като рента, — и ще съм щастлив и доволен. Аз съм учен“.

През уикендите започна да пътува с колата до Талбот Корнърс в Ню Хемпшир. През 1977 вече вземаше със себе си Къртис и Фреди. Постепенно в главата му започна да се оформя план, който сигурно щеше да успее, защото беше елементарен, класическото „удряй и граби“.

* * *

Векове наред философите спорят за смисъла на живота, но рядко стигат до един и същ извод. В затвора Морис посвети доста време за проучване на този въпрос, обаче неговите изследвания бяха с практическа цел. Интересуваше го мнението на юристите и по-точно — какво разбират под до живот. Онова, което установи, беше шизофренно. В някои щати значението беше буквално. Осъденият нямаше право на предсрочно освобождаване и оставаше в затвора до края на живота си. В други имаше право да подаде молба за пробация след две години, а в някои — след пет, седем, десет или петнайсет. В Невада разрешаваха (или не разрешаваха) предсрочно освобождаване въз основа на сложна точкова система.

През 2001 американските престъпници с доживотни присъди прекарваха в затвора средно трийсет години и четири месеца.

В щата, в който се намираше „Уейнсвил“, законодателите бяха създали своя тайна система, основаваща се на демографските данни. През 1979, когато присъдата на Морис влезе в сила, средната продължителност на живота при мъжете в Америка беше седемдесет години. По това време Морис беше на двайсет и три, следователно щеше да заплати изцяло дълга си към обществото след четирийсет и седем години.

Освен ако не го освободяха предсрочно.