Търси се

За първи път получи това право през 1990. Кора Ан Хупър се яви на изслушването. Носеше елегантен син костюм, прошарената ѝ коса беше прибрана на стегнат кок. Влезе в залата, седна и сложи на коленете си голямата си черна чанта. Разказа на петчленната комисия как Морис Белами я сграбчил, когато минавала край бара на „Шутър“, и ѝ просъскал, че иска да я изчука. Как я удрял и ѝ счупил носа, щом успяла да натисне бутона на специалното устройство за сигнализиране на полицията, което носела в чантата си. Разказа още, че вонял на алкохол и че като ѝ свалял бельото, издраскал с нокти корема ѝ.

— Продължаваше да ме души и да ми причинява болка с члена си, когато инспектор Елентън пристигна и ме спаси — каза, после допълни, че през 1980 направила опит за самоубийство и още редовно посещавала психиатър. Състоянието ѝ леко се подобрило, когато приела Исус Христос за свой спасител, обаче още сънувала кошмари.

— Не, така и не се омъжих — обясни на комисията, — защото при мисълта за секс ме обзема панически страх.

Отказаха на Морис да го освободят предсрочно. Вечерта надзирателят му подаде през решетките лист зелена хартия, на който бяха изложени аргументите за отказа. Списъкът беше дълъг, но причината, поставена на първо място, очевидно се беше оказала решаваща за комисията: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

Гадина!

Хупър се яви пред комисията и през 1995, и пет години по-късно. През деветдесет и пета беше със същия син костюм, а през две хилядната (дотогава беше наддала минимум двайсет килограма) костюмът ѝ беше кафяв. През 2005 беше в сиво, на мощните ѝ гърди висеше голямо бяло разпятие. При всяко явяване слагаше на скута си черна чанта, която или беше същата, или копие на предишните. Най-вероятно държеше вътре устройството за сигнализиране на полицията, може би и лютив спрей за самозащита. Не я задължаваха да свидетелства пред комисията, явяваше се по собствено желание.

Винаги разказваше версията си.

Комисията винаги отхвърляше молбата на Морис за предсрочно освобождаване. На зеления лист хартия винаги пишеше: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

„Заеби, хич да не ти пука — повтаряше си Морис. — Хич да не ти пука.“

Хубава мантра, но… ах, колко съжаляваше, че не е пречукал тлъстата мръсница!

* * *

Приблизително по времето на третия отказ Морис вече си беше създал голяма клиентела сред желаещите да използват уменията му; в малкия свят на „Уейнсвил“ той беше автор на бестселъри. Пишеше любовни послания до съпруги и приятелки. Пишеше писма до децата на осъдените: трогателни шедьоври, които потвърждаваха съществуването на Дядо Коледа. По молба на затворници с изтичащи присъди пишеше заявления за постъпване на работа. Съчиняваше теми за други осъдени, каращи онлайн курсове, или явяващи се на тест за получаване на гимназиална диплома. Нямаше юридическо образование, но от време пишеше от името на затворници, излагайки пред адвокати фактите по всеки случай и основанията за обжалване. Мнозина юристи бяха впечатлени от писмата му и (имайки предвид тлъстите хонорари, които се печелят при успешно обжалване на несправедлива присъда) идваха на изслушванията. След като ДНК започна да играе важна роля при вземане на решенията, той често пишеше на Бари Шек и на Питър Нюфелд, създателите на „Проект «Невинност»“. Едно от писмата доведе до освобождаването на автомеханик на име Чарлс Робърсън — крадец на дребно, — който беше в „Уейнсвил“ вече двайсет и седем години. Робърсън спечели свободата си, Морис спечели само вечната му признателност… не, всъщност не беше капо — стана още по-популярен сред „колегите“ си, което хич не беше малко. Отдавна бяха престанали да го изнасилват. През 2004 съчини писмо, което (след четири чернови) се превърна в истински шедьовър, адресиран до Кора Ан Хупър. Той признаваше, че се разкайва и че мисълта за онова, което ѝ е причинил, тегне като непосилно бреме върху плещите му; обещаваше ако го освободят предсрочно, до края на земните си дни да изкупва единствената си жестока постъпка, която е извършил в състояние на безпаметност, причинено от изпития алкохол.