Търси се

„Тук, в затвора, четири пъти седмично посещавам сбирките на Анонимните алкохолици и вече съм настойник на половин дузина алкохолици и наркомани, които са на път да се отърват от вредния навик. След като изляза от затвора, ще продължа да помагам на горките изгубени души в приюта «Сейнт Патрик» в Норт Сайд. Претърпях духовно пробуждане, госпожице Хупър, и прегърнах Исус. Ще разберете колко е важно, защото знам, че вие също сте приели Христос за ваш спасител. «И прости нам дълговете ни — казал е Той, — както и ние прощаваме на нашите длъжници» Ще ми простите ли прегрешението спрямо вас? Вече не съм човекът, който през онази нощ ви причини толкова страдания. Душата ми се прероди. Моля ви, моля ви, отговорете на писмото ми.“

След десет дни получи отговора ѝ. Нямаше обратен адрес, но отзад с печатни букви беше написано „К. А. Хупър“. Не му се наложи да отваря плика: кретен от администрацията, назначен да проверява пощата на затворниците, вече го беше скъсал. Вътре имаше само един лист хартия. В горния десен ъгъл и в долния ляв бяха нарисувани пухкави котенца, играещи със сиви кълбета прежда. Нямаше обръщение. В средата на листа (отново с печатни букви) беше написано: „Дано изгниеш там!“

Мръсницата се яви на изслушването му и следващата година; сега носеше медицински чорапогащник, подутите ѝ глезени преливаха като превтасало тесто върху обувките ѝ с нисък ток. Приличаше на затлъстяла, отмъстителна лястовичка, която се завръща в затворническата версия на Сан Хуан Капистрано.12 Отново разказа версията си и комисията отново отказа предсрочното освобождаване. Тъй като Морис беше образцов затворник, на зеления лист хартия беше написана само една причина за отказа: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

Морис си каза: „Заеби, хич да не ти пука“ и се върна в килията си. Е, не беше разкошен апартамент, а малка клетка, но пък беше пълна с книги. Книгите бяха спасение, бягство от действителността. Книгите бяха свобода. Той се просна на леглото (сега имаше легло, а не нар) и си представи колко хубаво ще е да прекара петнайсет минути насаме с Кора Ан Хупър и с електрическа бормашина.

Вече работеше в библиотеката — забележителна промяна с положителен знак. Надзирателите не се интересуваха за какво харчи мизерната си заплата и не му попречиха да се абонира за информационния бюлетин на американските библиографи, който му осигури много безплатни каталози на антиквари, търгуващи с редки издания. Книгите на Ротстийн често се предлагаха за продажба и цената им непрекъснато се увеличаваше. Морис започна да им стиска палци, както другите затворници стискаха палци на любимите си отбори. След смъртта на повечето писатели творбите им поевтиняваха, но романите на неколцина щастливци започваха да се продават по-скъпо. Ротстийн беше сред късметлиите. От време на време някой антиквар предлагаше книга на прочутия отшелник с автограф. В коледния каталог на Бауман за 2007 екземпляр от „Беглецът“ с посвещение за Харпър Ли се продаваше за 17 000 долара.

Морис следеше и новините в местния вестник, а с напредъка на технологиите през двайсет и първи век започна да следи и градските информационни сайтове. Парцелът между „Сикамор“ и „Бърч“ още пустееше заради безкрайните съдебни спорове, което беше чудесно. Рано или късно той щеше да излезе от затвора и сандъкът, обвит от дебелите корени на дървото, надвиснало над потока, щеше да е там. Чакаше го. Фактът, че цената на ръкописите сигурно беше станала астрономическа, все по-малко го вълнуваше.