Търси се

Усмивката на онзи леко помръква. Между добре оформените му вежди се вдълбава бръчка.

— Моля?

— Идвам за самолета — повтаря Ходжис. — „Бийч Кинг Еър 350“. Десетместен. Идентификационен номер Ен 114 Ди Кей. Със законен собственик Дуайт Крам от Ел Пасо, Тексас.

Мадън още се усмихва, но очевидно с голямо усилие.

— Бъркаш ме с някого, приятелю. Името ми не е Мадън, а Джеймс Малън. Самолетът ми наистина е Кинг, но номерът му е Ен 426 Ел Ел и собственикът съм аз и никой друг. Вероятно търсиш компанията в съседния салон — „Сигначър Еър“.

Ходжис кимва, сякаш се съгласява с него. После с лявата си ръка сваля телефона от колана си, дясната остава пъхната в джоба му.

— Ще позвъня на господин Крам, за да изясним въпроса. Доколкото ми е известно, миналата седмица си бил в неговото ранчо. Дал си му чек за двеста хиляди долара. Издаден от Първа независима банка, град Рино.

— Не знам за какво говориш. — Усмивката му се е изпарила.

— Всъщност Крам те знае под името Джеймс Малън вместо истинското Оливър Мадън, но когато му изпратих половин дузина снимки, веднага те посочи.

Сега лицето на Мадън е безизразно и Ходжис осъзнава, че онзи не е красавец. Нито пък е грозен. Въпреки високия си ръст е незабележим, тъкмо затова е оцелял толкова дълго време и е въртял един след друг мошеническите си номера. Успял е да подхлъзне дори стара лисица като Дуайт Крам. Защото е незабележим, защото е никой. Напомня на Ходжис за Брейди Хартсфийлд, който неотдавна за малко не взриви концертна зала, претъпкана с хлапета. По гърба му полазват тръпки.

— Полицай ли си? — пита Мадън и го измерва с поглед от главата до петите. — Едва ли, твърде стар си. Но ако случайно си ченге, дай да видя документите ти.

Ходжис повтаря същото, което каза на работника с гащеризона:

— Не точно, но нещо подобно.

— Тогава хубав ден и чао, господин Нещо Подобно. Имам делови срещи и вече закъснявам.

Запътва се към линкълна — не на бегом, но с бърза крачка.

— Напротив, точен си като часовник — дружелюбно отбелязва Ходжис и тръгва след него. В периода непосредствено след пенсионирането си щеше да му е трудно да го следва. Тогава се тъпчеше само с мазни наденици и с чипс и след първите десетина крачки щеше да се запъхти. Сега навърта по пет километра на ден — или се разхожда, или тренира на бягащата пътека.

— Остави ме — изръмжава Мадън — или ще извикам истинските полицаи.

— Само две-три думи — настоява Ходжис и си мисли: „Мамка му, говоря като някой тип от «Свидетелите на Йехова».“

Мадън заобикаля линкълна. Сакът на рамото му се люлее като махало.

— Никакви две-три думи! — отсича. — Ти си куку.

— Да, ама симпатично — подхвърля Ходжис, докато онзи посяга към шофьорската врата. — Като кукувичка от стенен часовник.

Мадън отваря вратата. „Нещата се развиват чудесно“ казва си Ходжис и изважда от джоба на сакото си Бияча — чорап на разноцветни ромбове, чието стъпало е натъпкано с метални топчета. На глезена е направен възел, за да не се изсипят топчетата. Замахва с него и го стоварва върху лявото слепоочие на Мадън. Това е удар „Златокоска“ — нито много силен, нито много слаб — тъкмо какъвто трябва.

Онзи залита и изпуска куфарчето. Краката му се подкосяват, но преди да се строполи на земята, Ходжис го сграбчва над лакътя — хватка, усъвършенствана по време на работата му в щатската полиция, — и го натиква на лявата предна седалка на линкълна. Мадън го гледа като боксьор, който е замаян от силно кроше и се моли рундът да свърши, преди противникът му да го свали в нокаут.

— Опалянка! — Ходжис го намества на седалката, после се навежда и напъхва в колата отпуснатия му навън ляв крак. Пресяга се, изважда белезниците от левия джоб на сакото си и ловко закопчава едната му ръка за волана. Ключовете за линкълна, закачени на голям жълт ключодържател с логото на фирма „Херц“, са в една от поставките за чаши. Той ги взима, затръшва шофьорската врата, грабва куфарчето от земята и бързо отива до другата врата. Преди да я отвори, хвърля ключовете в тревата до табелата с надпис „САМО ЗА ТОВАРО-РАЗТОВАРНА ДЕЙНОСТ“ Оказва се, че е постъпил благоразумно, защото Мадън се е посъвзел и удря с юмрук старт бутона на колата. При всеки удар на таблото се изписва съобщение „НЯМА КЛЮЧ“.

Ходжис се настанява на седалката, хлопва вратата и любезно казва:

— Е, Оливър, виж колко ни е уютно тук. Като на бълхи в юрган.

— Как си позволяваш?! — изръмжава онзи. Говори доста наперено за човек, който прилича на анимационен герой, около чиято глава кръжат птички. — Това е насилие. Ще те съдя до дупка! Къде ми е куфарчето?

Ходжис го вдига и му го показва:

— Ето го, цяло и невредимо.

Мадън посяга със свободната ръка:

— Дай ми го!

Ходжис го пуска до краката си и стъпва върху него:

— Засега го изземвам.

— Какво искаш, задник? — Гаменският език е в ярък контраст със скъпия костюм и с шикозната подстрижка.

— Стига, Оливър, не те ударих толкова силно. Искам самолета. Самолета на Крам.

— Той ми го продаде. Имам разписка.

— На името на Джеймс Малън.

— Това ми е името. Смених го напълно законно преди четири години.