Търси се

„Казах пред комисията каквото искаха да чуят — мисли си Морис. — Бях принуден, иначе още щях да гния в кафеза, но всъщност виновникът за изгубените ми години си ти, надут жалък педерунгел! Нямаше да ти имам зъб, ако ме бяха арестували, задето очистих и Ротстийн, и съучастниците си. Само че нито веднъж не ме разпитаха за господата Ротстийн, Доу и Роджърс. Изгубих толкова години от живота си заради гадно полово сношение, което забравих минути след това. А защо насилих гадината? Да върнем лентата назад: защо бях в тъмната алея вместо в бара, когато онази мръсница Хупър мина покрай мен? Не бях в бара, защото ме изхвърлиха. Изхвърлиха ме, защото изритах джубокса, а пък аз го изритах по същата причина, поради която влязох в бара: защото ти ме беше вбесил.“

„Ами, донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб.“

Морис наблюдава как Анди се отдалечава със смешната си патешка походка, свива юмруци и си мисли: „Държеше се като тъпа фуста през онзи ден. Като девствена, разгонена хлапачка на задната седалка на колата, която се лигави: «Да, миличък, о, да, о, да, обичам те безумно.» Обаче като ѝ запретнеш полата, си стисва коленете толкова силно, че може да ти счупи китката, и хленчи: «Не, не, недей, за каква ме мислиш?»“

„Можеше поне да си малко по-дипломатичен — продължава да реди наум Морис. — С капчица дипломатичност щеше да ми спестиш пропилените години. Но не си направи дори този труд, нали? Дори едно «браво» не ти излезе от устата, защото те хвана шубето. Вместо да ме похвалиш, изтърси: «И не се опитвай да ме натопиш!»“

Старият му приятел, явно безкрайно горд със скъпите си обувки, царствено влиза в „Жаме Тужур“, където метр д’отелът несъмнено ще го целуне по все по-разрастващия се задник. Морис поглежда сандвича си и си помисля, че трябва да го довърши, или поне да обере крема-сиренето, но стомахът му е свит на топка и отказва да приеме каквато и да била храна. Майната му! Ще тръгне към ЦКИ, където целия следобед ще виси пред компютъра, опитвайки се да вкара малко ред в скапаната, объркана дигитална картотека. Знае, че не биваше да идва на Лейсмейкър Лейн, която вече не е улица, а пешеходна зона със скъпарски магазини, забранена за превозни средства. Знае също, че следващия вторник вероятно пак ще е на същата пейка. И по-следващия. Освен ако дотогава не си е взел тетрадките. Така ще развали магията. И ще тегли една майна на стария си „приятел“.

Става и хвърля сандвича в кошчето за боклук. Поглежда към „Жаме Тужур“ и шепне:

— Скапаняк си, стари приятелю. Скапаняк пар екселанс. За два цента бих те…

Но не.

Не.

Само тетрадките са важни. Ако Чарли Робърсън се навие да му помогне, утре вечер ще са в ръцете му. А Чък ще се навие, защото му е длъжник. Дава си сметка, че е по-разумно да изчака още малко — докато Елис Макфарлънд се увери, че Морис е от добрите, и се фиксира върху друг нещастник, — но не може да устои на съблазънта — сандъкът и тетрадките го привличат като с магнит.

С удоволствие щеше да отмъсти на тлъстия копелдак, който сега се тъпче с изискана храна, но отмъщението не е важно колкото четвъртия роман за Джими Голд. Може дори да има пети! Надали, но все пак е възможно. Тетрадките бяха много и бяха изписани от кора до кора. Тръгва към спирката на автобуса, но се обръща за миг, злобно поглежда към „Жаме Тужур“ и си помисля: „Никога няма да разбереш какъв късмет извади. Стари приятелю.“

5.

Приблизително в момента, в който Морис Белами изхвърля сандвича и тръгва към автобусната спирка, Ходжис привършва салатата си и си мисли, че би могъл да изяде още две. Пъха стиропорената кутия и пластмасовата вилица обратно в хартиения плик и го пуска пред съседната седалка, напомняйки после си да го изхвърли. Харесва новата си тойота „Приус“, още ненавъртяла сто и петдесет хиляди километра, и се старае да я поддържа чиста. Холи я избра.

— Харчѝ по-малко и щади околната среда — така му каза. Жената, която преди рядко си подаваше носа от къщи, сега дирижира много страни от живота му. Нямаше да се занимава толкова с него, ако си имаше приятел, но Ходжис знае, че това едва ли ще се случи. Приятелството ѝ с него е максимумът, до който би могла да стигне в отношенията си с другия пол.

„Добре че те обичам, Холи — казва си. — Иначе трябваше да те убия.“

Чува грохота на приближаващ се самолет, поглежда си часовника и вижда, че е единайсет и трийсет и четири. Изглежда, Оливър Мадън ще кацне точно на минутата, което е чудесно. Самият Ходжис винаги е точен. Взима от задната седалка спортното си сако и слиза от колата. Дрехата му стои смешно, защото предните джобове са увиснали от тежките предмети.