Търси се

Над входните врати има триъгълна козирка и под сянката ѝ е поне с десет градуса по-хладно. Ходжис изважда от вътрешния джоб на сакото новите си очила и се взира в небето на запад. Машината прави последен заход преди кацане и от малка точка се превръща в самолет като на снимките, които Холи му е разпечатала: „Бийчкрафт Кинг Еър 350“, модел 2008, червен с черни кантове. Само хиляда и двеста летателни часа и осемстотин и пет приземявания. След минута Ходжис ще наблюдава осемстотин и шестото. Предполагаема цена — над четири милиона.

От главния вход излиза мъж с работен гащеризон. Поглежда колата на Ходжис, после самия него и отсича:

— Тук паркирането е забранено!

— Като гледам, днес нямате много клиенти — кротко казва Ходжис.

— Правилата са си правила, господине.

— След малко тръгвам.

— Не „след малко“, а веднага. Спрял си на мястото за пикапи и за доставки. Използвай паркинга.

Самолетът „Кинг Еър“ се снишава и е вече само на метри от майката Земя. Ходжис го посочва с палец:

— Виждате ли го, сър? Човекът, който го управлява, е прочут бандит и голям мръсник. Сума народ го издирва от години, а сега ще кацне тук.

Човекът с работния гащеризон обмисля думите на Ходжис, докато „големият мръсник“ елегантно приземява самолета. От гумите се вдига само малко сиво-синьо облаче дим. Двамата мъже го наблюдават как рулира и се скрива зад сградата на „Зейн Авиейшън.“ Работникът — вероятно механик — отново поглежда Ходжис:

— Ченге ли си?

— Не точно, но нещо подобно. Освен това познавам всички президенти. — Протяга ръката си, леко свита в юмрук с дланта надолу. Между кокалчетата наднича петдесетачка.

Механикът посяга да я вземе, но се разколебава.

— Ще има ли патаклама?

— Не — отвръща Ходжис.

Човекът с гащеризона взема петдесетачката.

— Имам поръчение да изкарам от паркинга ей онзи линкълн „Навигатор“ и да го оставя точно на твоето място. Затова ти се изрепчих.

Ходжис се замисля и съобразява, че това е изгодно за него.

— Ами, действай. Паркирай го плътно зад моята кола, после за петнайсет минути си намери работа другаде.

— В хангар А винаги има какво да се свърши — кимва механикът. — Хей, нали не си въоръжен?

— Не съм.

— А онзи в самолета?

— И той не е.

Навярно е така, а ако все пак Мадън има оръжие, което не е особено вероятно, то ще е в ръчната му чанта. Дори да е в джоба му, няма да има възможност да го извади, камо ли да стреля. Ходжис се надява да запази докрай младежката си страст към високия адреналин, но не си пада по престрелки като в Дивия Запад.

Вече чува ритмичното боботене на витлата, докато самолетът рулира към сградата.

— Хайде, докарай линкълна. А след това…

— Хангар А, ясно. Стискам ти палци.

Ходжис кима:

— Приятен ден, сър.

6.

Ходжис стои вляво от вратите, пъхнал ръка в джоба на спортното сако, и се наслаждава на сянката и на топлия летен въздух. Сърцето му бие малко по-бързо от обикновено, но той не се притеснява. Нормално е. Оливър Мадън е от престъпниците, които не се занимават с въоръжени обири, а крадат чрез компютър (Холи откри, че този социално активен шибаняк има осем Фейсбук профила с различни имена), но човек не бива да се осланя на това, защото може да пострада. Ходжис чува как Мадън изключва двигателя на самолета и си го представя как влиза във фоайето на малката, световнонеизвестна авиокомпания. Не, не влиза, а влетява с напета крачка и в добро настроение. Отива на гишето и нарежда скъпото му самолетче да бъде закарано в хангара. И заредено с гориво? Може би не днес. Има работа в града. Тази седмица ще купува лицензи за казина. Поне така си мисли.

Линкълнът спира пред портала. Никелираните части блестят под слънцето, в опушените гангстерски стъкла се отразяват фасадата на сградата и… Ходжис. Опа! Той бързо отстъпва вляво. Човекът с работния гащеризон слиза от колата, махва му и се запътва към хангар А.

Ходжис чака и се пита защо го е търсила Барбара и какво е толкова важно, че да накара хубаво момиче с много приятели да иска да говори с човек, който може да ѝ бъде дядо? Няма значение — ще направи всичко възможно да ѝ услужи, каквото и да поиска от него. Може ли да ѝ откаже? Обича я почти колкото брат ѝ и Холи. Четиримата са стари бойни другари.

„Остави го за после — казва си. — Сега най-важният е Мадън. Не се отплесвай.“

Вратите се отварят и онзи излиза. Подсвирква си и да, походката му е напета като на преуспял човек. Извисява се поне с десет сантиметра над Ходжис, който не е от ниските — все пак е метър и осемдесет и пет. Мадън е широкоплещест, носи лек летен костюм и риза с разкопчана яка, вратовръзката му е разхлабена. Красавец с изваяни черти — нещо средно между Джордж Клуни и Майкъл Дъглас. Носи дипломатическо куфарче, през рамото му е преметнат малък сак. Подстрижката му е като от салон, в който трябва да си запазиш час една седмица по-рано.

Ходжис пристъпва към него. Не може да реши дали да го поздрави с „Добро утро“ или с „Добър ден“, затова казва „Здравейте“.

Мадън се обръща и се усмихва:

— Здравейте, сър. Познаваме ли се?

— Не, господин Мадън — отговаря Ходжис и също се усмихва. — Дошъл съм за самолета.