Търси се

„Ами ако наистина се върне и попита накъде съм тръгнал? Ще кажа, че ми е домъчняло за родния дом. В този район на Нортфийлд няма кръчми и стриптийз барове — само два-три магазина, неколкостотин къщи, построени след Корейската война, и улици с имена на дървета. Обикновен занемарен квартал със стари постройки. Плюс един буренясал парцел, впримчен в безкраен съдебен спор като в роман на Дикенс.“

Морис слезе на Гарнър Стрийт до библиотеката, където като малък беше прекарал толкова много време. Беше неговото убежище, защото яките момчета, които налитаха на бой, я избягваха така, както Супермен избягва криптонит. Извървя деветте пресечки до Сикамор Стрийт и след това наистина се помота около бившата си къща. Изглеждаше западнала като всички в тази част на града, но беше боядисана сравнително скоро и моравата отпред беше окосена. Хвърли поглед към гаража, където преди трийсет и шест години държеше своя шевролет „Бискейн“, далеч от шарещите очи на госпожа Мълър. Спомни си как застла с найлон вехтия пътнически сандък, купен от магазин за употребявани вещи, за да предпази от влага тетрадките. Оказа се че е постъпил разумно, без да предполага, че ще останат там дълги години.

В къщата на номер 23 светеше. Обитателите — казваха се Саубърс според справката в интернет, която направи в затворническата библиотека — си бяха вкъщи. Морис вдигна поглед към прозореца на втория етаж, гледащ към асфалтираната алея, и се запита кой ли е сега в бившата му стая. Сигурно някакво хлапе, което в сегашните времена на упадък вероятно се интересува много повече от игрите в телефона си, отколкото от книги.

Отмина къщата, зави по Елм Стрийт и продължи към „Бърч“. Стигна до Младежкия център (затворен от две години поради бюджетни съкращения — още нещо, което научи от интернет), спря, огледа се и щом се увери, че на улицата няма жив човек, бързо заобиколи сградата. Щом се озова зад нея, тромаво се затича, прекоси баскетболните игрища — занемарени, но, изглежда, все още използвани, после — обраслия в плевели бейзболен терен.

Наближаваше пълнолуние и светлината беше така силна, че изглеждаше, сякаш сянката на Морис тичаше редом с него. Напред се простираше джунгла от шубраци и нискостеблени дървета, сплели клони едно в друго в борба за жизнено пространство. Къде е пътеката? Мислеше, че е някъде тук, но не я виждаше. Заснова напред-назад по дясното поле на някогашното бейзболно игрище като куче, което се мъчи да надуши изплъзваща се миризма. Сърцето му отново галопираше, в пресъхналата си уста усещаше бакърен вкус. Едно беше да навести някогашния си квартал, съвсем друго — да се шляе тук, зад затворения Младежки център. Със сигурност беше „подозрително поведение“.

Канеше се да се откаже, но зърна в един храст опаковка от чипс, пърхаща под вятъра. Отмести сплетените клони и — бинго! — ето я пътеката, въпреки че почти не си личеше, но това беше обяснимо. Навярно и сега оттук минаваха деца, обаче много по-малко, след като бяха затворили Младежкия център. Чудесно! „Само дето — помисли си обезсърчено — през повечето време, докато бях в затвора, центърът е работил.“ Много хора са минавали край заровеното му съкровище.

Тръгна по пътеката; вървеше бавно, спираше, когато луната се скриеше зад облак, и я чакаше да се покаже, преди да продължи нататък. След пет минути чу тихото ромолене на потока — още го имаше, също като пътеката.

Застана на брега. Тук нищо не закриваше небето, луната беше точно над него и на светлината ѝ водата блестеше като черна коприна. Той веднага позна дървото на отсрещния бряг, под което беше заровил сандъка. Сега беше по-високо и се беше наклонило към водата, няколко изкривени корена се подаваха от земята и отново се губеха под пръстта, но, общо взето, нямаше големи промени.

Той прекоси потока, както правеше навремето, стъпвайки от камък на камък, и почти не си намокри обувките. Огледа се само веднъж (знаеше, че е сам, защото ако имаше човек наблизо, щеше да чуе стъпките му, обаче след дългите години в затвора навикът да се озърта му бе станал втора природа) и коленичи до дървото. Чуваше хрипливото си дишане, докато с една ръка изтръгваше бурените, а с другата се държеше за щръкналия корен, за да пази равновесие.

Разчисти неголямо кръгло пространство и започна да копае с длан, хвърляйки настрани пръстта и камъчетата. Ръката му влезе в дупката почти до лакътя, когато напипа нещо твърдо и гладко. Облегна парещото си чело на изкривения, стърчащ от земята корен, и затвори очи.

„Тук е.“

Сандъкът още беше тук.

„Благодаря ти, Боже.“

Това му беше достатъчно — поне засега. Не можеше да направи повече, но и така чувстваше неописуемо облекчение. Зарина дупката и я покри с изсъхнали листа, разпилени по брега още от есента. Бурените щяха пак да избуят — плевелите растат бързо, особено в топло време — и щяха да довършат работата му.