Цар Алкохол

От това време започва за мене период на пълна добродетел — поне колкото се отнася до цар Алкохол. Минаваха месец след месец, а аз не турях в уста нито капка питие. Но аз бях още на осемнайсет години, бях здрав и физическата работа не повреждаше мускулите ми — тя само ги укрепваше. Разбира се, като на всяко младо същество, беше ми необходимо развлечение, нещо възбуждащо — нещо по-друго от книгите и чисто механически труд. Веднъж случайно наминах в Съюза на християнската младеж. Там царуваше здравият дух на спорта, но за мене всичко това беше извънредно детинско. Аз вече не бях момче, не бях дори юноша, макар че бях млад. Аз бях другарувал с възрастни мъже. Знаех тайнствени и страшни неща. Сравнително с младите хора, които срещах в Християнския съюз, аз бях от съвсем друг свят, говорех на съвсем друг език, притежавах по-печален и по-ужасен опит. (Сега, когато си припомням живота си, започвам да разбирам, че истинско детинство никога не съм прекарал). Младежта от Съюза във всеки случай не ми прилягаше: тези момчета бяха много млади, много невинни. Впрочем аз не бих обръщал на това внимание, ако те можеха да се сближат с мене на друга почва и да ми дойдат на помощ духовно. Но аз бях много прочел из книгите — много повече от тях. Оскъдността на тяхното практическо познаване на живота, тяхното духовно богатство — всичко това даваше общо такава крупна отрицателна величина, която надминаваше и здравата им нравственост, и здравите им занятия със спорта.

С една дума аз вече не можех да играя детски игри с ученици от подготвителния клас. Целият този чист, хубав живот беше затворен за мене благодарение на това, че аз вече бях минал школата на цар Алкохол. Но все пак, когато настъпят нови, по-добри времена и алкохолът бъде съвсем изгонен от живота на хората, именно в клубовете ще ходят ония, които сега се влекат из кръчмите, за да завързват там познанства.

Работех във фабриката по десет часа на ден. Това беше бавна, чисто механична работа. А мене ми се искаше живот, искаше ми се да чувствам, че не съм само машина, която работи за десет цента на час. Но в кръчми вече не ми се ходеше. Имах нужда от нещо ново. Аз се превръщах във възрастен човек. У мене започнаха да растат някакви непознати дотогава и вълнуващи желания и стремления.

Тъкмо по това време по една щастлива случайност се срещнах с Люис Шаток. Станахме с него приятели.

Люис Шаток, без ни най-малко да бъде порочно момче, беше всъщност истински, но съвсем не много голям Джон Жуан; сам той впрочем бе убеден, че е дълбоко развратен градски продукт. Аз пък съвсем не бях градски. Люис беше красив, изящен и постоянно се влюбваше в госпожици. Да се влюбва беше за него интересно занятие, което изцяло го поглъщаше. А аз за госпожиците нямах дори понятие. Досега те съвсем не бяха ме интересували. Тази страна на живота бе минала покрай мене незабелязано. А когато веднъж Люис се сбогува набързо с мене на улицата и се доближи, вдигайки шапка, до някаква негова позната госпожица и тръгна заедно с нея, аз почувствах вълнение и завист. И на мене ми се прииска да поиграя тази игра.

— Хе, това е най-лесното нещо — каза Люис. — Трябва само да ти намерим една госпожица.

Но то е по-мъчно, отколкото изглежда на пръв поглед, сега ще ви докажа това, макар че ще трябва да направя едно малко отстъпление. Люис не ходеше в къщите на познатите си момичета. У никоя от тях той не беше ходил. Разбира се, и аз — съвсем чужд човек в този нов за мене свят — бях в същото положение. Освен това нито Люис, нито аз имахме възможност да посещаваме танцувалните курсове и обществените вечеринки, а те бяха най-удобните места за завързване на познанства. Но ние нямахме пари за тази цел. Той беше ученик в една ковашка работилница и получаваше малко повече от мене. Двамата живеехме у дома си и плащахме на семействата за издръжката си. После трябваше да купуваме цигари, дрехи и обуща; след това ни оставаше за лични разходи една сума, която се движеше между седемдесет цента и един долар в седмицата. Ние събирахме капиталите си и ги деляхме по равно; по някой път целият остатък от общите пари отиваше в полза на единия от нас, когато например той се впущаше в някоя голяма авантюра — нещо като разходка с някоя госпожица: трамвай за Блер парк, дотам и назад, току погледнеш — двайсет цента хвръкнали; ледено — две порции — тридесет цента или някакви там тамали; това струваше по-евтино — двайсет цента за двамата.

Но мене малко ме тревожеше тази липса на пари. Презрението към парите, на което бях се научил от пиратите на стриди, не ме напусна цял живот. В своята философия аз бях завършил пълен курс и винаги еднакво презирах парите — както в ония минути, когато ми не достигаха за нещо десет цента, така и през времето, когато пръсках по десетки долари, за да черпя другарите си и разни хрантутници.