Цар Алкохол

За жалост Хеди и леля й си отидоха скоро, както ми се стори (в събранията на Армията на спасението се позволява да излизаш, когато си искаш). Събранието изгуби за мене всякакъв интерес; като почакахме за приличие няколко минути, ние с Люис също тръгнахме към изхода. Когато излизахме, една жена, която седеше в задните редове, ме позна. Тя стана и излезе след мене. За нея няма да говоря. Тя беше жена от моя кръг; бях се запознал с нея отдавна на пристанището. Когато раниха Нелсън, той умря на нейните ръце; а тя знаеше, че аз бях единственият му приятел. Тя искаше да ми разправи за смъртта на Нелсън и аз сам исках да чуя. И ето аз прекрачих от новия живот в стария, откъснах се от моята зараждаща се юношеска любов към малката шатенка с баретка и потънах в атмосферата на предишната добре позната ми мрачна дивота.

Като изслушах разказа й, аз побързах да я оставя и почнах да търся Люис: страхувах се, че съм загубил първата си любов, още щом я видях. Но на Люис в това отношение можеше човек да се облегне. Казвала се Хеди. Той ще узнае къде живее. Лафайет минавала покрай работилницата, където работеше. Нещо повече: той вече няколко пъти я виждал заедно с друга ученичка от същото училище, Рут: и най-после той ми съобщи, че Нита, от която винаги купувахме захарчета, била приятелка на Рут. Трябваше най-напред да отидем в дюкянчето и да придумаме Нита да предаде на Рут една записка за Хеди. Ако тази работа може да се нареди, мене ми остава само да напиша записката.

Така излезе всичко. Падна ми се случай да узная що е свиждане крадешком, за половин час, да изпитам цялото сладко безумие на юношеската любов. Има на света любов по-силна от нея, но няма нищо по-нежно от нея. Как ми е сладко да си спомням! Никога никое момиче не е имало по-срамежлив поклонник от мене, макар че така рано бях познал цялата кал на света и бях водил някога такъв бурен живот. Аз съвсем не познавах момичетата. Аз, когото бяха нарекли принц на пиратите на стриди; аз, който се впусках сам в света и живеех като възрастен мъж между възрастни мъже; аз, който можех да управлявам гемия в мъгла и буря, да вляза в кой да е вертеп в крайморския квартал и да взема дейно участие във всяко започващо сбиване или с шик да поканя при тезгяха всички, които намеря в кръчмата; аз не знаех какво може да се говори, как трябва да се действува с тази тъничка жена — момиченце с къса рокличка, което не знаеше нищо за живота и незнанието на което в тази област можеше да се сравни само — аз така мислех, — само с моето дълбоко знание.

Помня как седяхме двама на пейката под звездното небе. Между нас имаше пространство не по-малко от цял фут. Ние седяхме наполовина обърнати един към друг — облегнати на гърба на пейката; веднъж или дваж лактите ни се допряха, аз тънех в блаженство, говорех с нея и предпазливо избирах думите, да не би някак да оскърбя нежния й слух; но през цялото време мъчително търсех да разбера какво очаква тя от мене. Какво може да очаква едно младо момиче от един юноша, който седи заедно с него на пейката и се мъчи да проникне в тайната на любовта? Какво ли трябва да направя? Дали трябва да я целуна? Дали тя иска да направя опит? Но ако очаква именно това, а аз не го направя — какво ли ще си помисли тя за мене?

Ах, тя беше по-мъдра от мене — сега знам това, — тази невинна жена — дете с къса рокличка. Тя се е срещала вече често с момичета. Тя ми казваше, че й се харесвам с всички начини, които може да си позволи едно момиче. Тя сне ръкавиците си и ги държеше в ръка. Помня как, за да ме накаже на шега за нещо казано от мене, тя смело и непринудено започна да ме цапа по устните с ръкавиците. Насмалко не изгубих съзнание от възторг. По-чудесно усещане не съм изпитвал никога в живота си. Помня дори лекия парфюм, с който бяха намирисани ръкавиците й: аз го вдъхвах, когато те се допираха до устните ми.

И изведнъж ме обзе мъчителен размисъл и съмнение. Дали да грабна тази ръчичка, която размахва парфюмираните ръкавици, които току-що се допряха до устните ми? Ще се осмеля ли веднага да я целуна и прегърна през кръста? Ще се реша ли дори да седна по-близо до нея?

Нищо не се осмелих да направя. Просто нищичко не направих. Само седях при нея и я обичах — обичах я от цялата си душа. И този път се разделихме без целувка. Помня, когато я целунах най-първо; беше друг път, пак вечер, на раздяла — велик миг беше то, когато най-после се окуражих и реших. Изобщо ние с нея се виждахме крадешком, само дванайсет пъти, и разменихме не повече от десетина целувки — юношески целувки, кратки, невинни, които вселяват у самите нас учудване. Никога не ходехме заедно — дори на утринен концерт. Един път изядохме за пет цента захарчета; но аз твърдо вярвах, че тя ме обича. Знам, че аз безусловно я обичах; повече от година мечтаех за нея и споменът за нея и сега ми е скъп.

Глава 19