Цар Алкохол

Когато бях между хора, които не пиеха, никак не ми идваше на ум за пиене. Люис не пиеше. Пиенето не беше по средствата ни нито за мене, нито за него; но — и това е още по-знаменателно — ние нямахме и желание да пием. Ние бяхме напълно здрави и нормални юноши, съвсем не пияници. Ако бяхме пияници, щяхме да намерим начин да пием дори и когато нямаме пари.

Всяка вечер, като довършвахме работния ден, ние се умивахме, преобличахме и се срещахме някъде на ъгъла или в дюкянчето. Но скоро минаха топлите есенни дни; а в студените вечери или във влажно време, когато отгоре се сипеше ситен дъждец, нашият ъгъл беше крайно неудобно място за срещи. В дюкянчето пък нямаше печка. Нита — или който беше там да услужва на купувачите — в промеждутъците между тяхното идване изтичваше в топлата стая при магазина. Там ние нямахме достъп, а в самия дюкян беше студено както на улицата.

Ние с Люис започнахме да обсъждаме положението. Оставаше един изход — кръчмата, мястото за събиране на всички мъже, онова място, където те се срещаха с цар Алкохол. Как добре помня този мокър и ветровит ден, когато двама с Люис, разтреперани от студ (за палта нямахме пари), тръгнахме да търсим някоя подходяща за нас кръчма. В кръчмата винаги беше топло и удобно. Ние с Люис отивахме там съвсем не защото ни се искаше да пием. А при това знаехме, че кръчмата не е благотворително учреждение. Не можеш да седиш там часове и да не поръчаш нищо.

Парите ни бяха много малко — няколко монети по пет и десет цента. Жал ни беше да ги харчим: с тях можеше човек да направи една разходка по трамвая с някое от познатите ни момичета (когато бяхме сами, не давахме пари за трамвай, а винаги вървяхме пешком). Разбира се, че като отидохме в кръчмата, ние искахме да получим колкото е възможно повече удоволствия за своите пари. Поискахме колода карти, седнахме на една маса и цял час играхме; през това време Люис почерпи бира един път и аз един път; бирата беше най-евтиното питие — чашата пет цента. Каква разточителност! Как ни беше жално за тези пари!

Започнахме да разглеждаме посетителите. Те бяха предимно възрастни или на средни години хора, все работници. Повечето бяха немци; те се държаха на отделни групи; очевидно всички отдавна се познаваха помежду си. С тях не можехме да имаме нищо общо. Ние единодушно напуснахме тази кръчма и излязохме навън съвсем съкрушени от съзнанието, че сме изхабили напразно вечерта си и сме похарчили двайсет цента за бира, която съвсем не беше ни затрябвала.

Нашите дирения продължиха още няколко дни; най-после се отбихме в „Национал“ на ъгъла на Десета и Франклинска. Тук обществото беше по-подходящо. Люис намери двама-трима познати; аз също намерих някои стари другари: познавах ги от училището, когато бях съвсем малък, с къси панталонки. С тях започнахме да си припомняме едно време и да се разпитваме един другиго какво е станало с еди-кой си или какво прави друг. Разбира се, разговорът се водеше при чашка. Те ни черпеха и ние пиехме. След това, според неписания кодекс, дойде наш ред да черпим. Това беше вече чувствително — то значеше, че ще трябва за една поръчка да се хвърлят на тезгяха четиридесет-петдесет цента.

Вечерта мина бързо и много оживено; но затова пък окончателно банкрутирахме. Джобните пари, заделени за цяла седмица, изчезнаха до пара. Все пак решихме, че ще посещаваме само „Национал“; само че си дадохме дума да бъдем внимателни в почерпките. До края на седмицата трябваше да правим икономия. Дори за трамвай не бяха останали пари. Принудихме се да се откажем от решената вече разходка с две момичета от Западния Оукланд, в които се готвехме да се влюбим. Бяхме се сговорили да се срещнем с тях на другия ден в града; а сега нямахме пари дори да ги заведем до дома им. Както мнозина други, които попадат в затруднително финансово положение, ние трябваше да изчезнем временно от вихъра на светския живот — поне до събота, деня, когато се получаваха заплати. Затова започнахме с Люис да си назначаваме срещи в една конюшня, където седяхме с вдигнати яки и тракахме зъби, играехме карти в очакване да мине времето на нашето изгнание.