Цар Алкохол

И започнах именно така, както се полагаше — от самото начало. Това беше най-важното. Трябваше да подавам въглища на огнярите, които ги изсипваха в пещта и изработваната от тях енергия се превръщаше в пара; а парата от своя страна в машинното отделение се превръщаше в електрическа енергия, с която имаха работа електротехниците. Без съмнение от подаването на въглищата започваше всичко — ако, разбира се, на директора не му скимне да ме изпрати в рудниците, където се добиват въглищата, за да получа по-пълна представа за произхода на електрическата енергия, която туря в движение градските трамваи.

Работата? — Излезе, че аз, който досега не отстъпвах в работата на възрастните мъже, не съм имал дори понятие, какво се казва истинска работа. Десет часов работен ден! Аз трябваше да подавам въглища и за дневната, и за нощната смяна; макар че работех през цялото време на обедната почивка, никога не успявах да свърша работата по-рано от осем часа вечерта. Работех по дванадесет и по тринадесет часа и не ми плащаха за извънредната работа както във фабриката за консерви.

Нека бъде така, отведнъж ще открия тайната. Аз вършех работата на двама души. До моето постъпване дневната смяна обслужвал един възрастен силен работник, а нощната — друг, също такъв възрастен и силен. Всеки от тях получавал по четиридесет долара на месец. Директорът, за да направи икономия, ме придума да изпълнявам работата на двама мъже за тридесет долара месечно. Аз си въобразявах, че той ми помага да изучавам електротехническото дело. А той просто спестяваше на компанията петдесет долара на месец.

Но аз всъщност още не знаех, че замествам двама работника. Никой не ми каза това: директорът предупредил всички да мълчат. С каква храброст се залових за работа първия ден! Работех с максимална бързина, пълнех желязната количка с въглища, тичешком я возех до кантара, претеглях я, а оттам я изтъркалях в котелното отделение и изпразвах върху железните плочи пред пещта.

Работа! Аз вършех повече, отколкото двамината, които замествах. Ония просто возели въглищата с количката и ги изсипвали върху плочите. Аз правех същото само с въглищата при дневната смяна; въглищата за нощната смяна трябваше да насипвам на купчина до стената на котелното отделение. Това помещение беше много малко. Първоначално то се е предназначавало за работника, който набавя въглища за нощната смяна. Благодарение на това аз трябваше да правя много висока купчина и да насипвам въглищата все по-нагоре и по-нагоре, като ги подпирам с яки дъски. В края на краищата трябваше да върша двойна работа: най-напред да изсипвам количката на пода, а после с лопатата да подмятам въглищата по-нависоко.

Цял тънех в пот, но нито за секунда не спирах работата, макар да чувствах, че започвам да изнемогвам. Към десет часа сутринта вече изразходвах толкова енергия, че се почувствах гладен: тогава извадих бързо един от дебелите двойни бутерброди, които бях си донесъл за обяд, и го изядох прав, без да измия праха от въглищата, който ме покриваше от глава до пети; през това време нозете ми просто трепереха. По такъв начин към единадесет часа успях да изям целия обяд. Но не е ли все едно? Затова пък сега ще мога да работя през цялото време на почивката и целия ден. Здрачи се, а аз все още продължавах да работя на лампа. Отиде си огнярят от дневната смяна и дойде нощният, аз все се возех и возех въглища.

В осем и половина, едвам държащ се на крака, аз се измих, преоблякох се и тръгнах към трамвая. До дома имаше три мили; имах билет за безплатно пътуване, но имах право да сядам само ако има излишно място и никой от платилите пътници не е останал прав. Свих се в един ъгъл на открития вагон и се молех в душата си дано моето място никому не потрябва. Но трамваят малко по малко се напълни и още не бях изминал половината път, когато влезе една жена, за която вече нямаше място. Поисках да стана, но за голямо учудване видях, че не мога. Седенето на студения вятър сякаш бе парализирало измореното ми тяло и то буквално бе зараснало на скамейката. Едвам успях към края на пътя си да размърдам изтръпналите си стави и мускули и да стъпя на долното стъпало на вагона. А когато дойде време да слизам, насмалко щях да падна на земята.

С мъка тътрейки крака, изминах два квартала и куцайки влязох в нашата кухня. Докато майка ми приготвяше вечеря, аз се нахвърлих на хляба с масло; но не успях да се наям, както трябва, и бифтекът не бе се още изпекъл, и аз заспах като мъртъв. Напразно майка ми ме дърпала; тя не успяла да ме събуди и да ме нахрани с месо. Тогава повикала баща ми и двамата успели криво-ляво да ме довлекат до моята стая, където съм паднал като сноп на кревата. Баща ми и майка ми ме съблекли и сложили. Сутринта, когато започнаха да ме будят — нова мъка. Цялото тяло ме болеше и нещо по-лошо — китките на ръцете ми бяха подути. Аз си прихванах на закуската за пропуснатата снощи вечеря и най-после тръгнах, накуцвайки към трамвая, като си взех за обяд двойно повече храна от вчера.