Цар Алкохол

После започнахме пак да посещаваме „Национал“, но гледахме да харчим само толкова, колкото го изискваше приличието, за да имаме възможност да се наслаждаваме на топлата и приятна обстановка. Понякога не ни вървеше. Веднъж например ни накараха да вземем участие в игра на карти и загубихме два пъти на ред (а според условията — който загуби, трябваше да черпи петимата партньори). Какво нещастие! Това значеше разход от двадесет и пет цента до осемдесет цента в зависимост от това, колко играчи ще поискат напитки по десет цента. Впрочем ние всякога имахме възможност да избегнем временно последиците от подобни катастрофи; кръчмарят ни откри кредит. Разбира се, с това денят на разплатата само се отлагаше; при това появяваше се изкушението да харчим повече, отколкото бихме похарчили, ако имахме парите в ръката си. (Помня добре, че когато другата пролет внезапно напуснах Оукланд и пак тръгнах да скитам, останах длъжен на този кръчмар един долар и седемдесет цента. Когато дълго време след това се завърнах, не го намерих вече там. Така че не съм му платил тези пари и досега. Ако той случайно прочете тези редове, моля го да се обърне към мене — ще му се наплатя при първо поискване). Разправих този инцидент в „Национал“, за да покажа още веднъж каква съблазън, какво изкушение е цар Алкохол при сегашния социален строй, когато на всеки ъгъл стърчи кръчма. Дори по-лошо: някои хора по неволя са принудени да прибягват към нея. Ние с Люис бяхме здрави момчета. Ние съвсем не искахме да пием. Не беше и за нашите средства. А при все това студеното мокро време ни гонеше в кръчмата, където трябваше да харчим част от оскъдните си капитали за спиртни питиета. Строгите критици ще ни кажат, че сме можели да отидем в Съюза на християнската младеж, във вечерното училище, в обществените клубове или домове за юношеството. На това има само един отговор: не отидохме там! Това е неоспоримият факт. Не отидохме — и толкова. И сега, в този момент, има стотици хиляди момчета като мене и Люис, които вършат с цар Алкохол тъкмо онова, което вършехме и ние с Люис; при царя е топло и приятно, той кани с пръст и радушно посреща всекиго, взема го под ръка и лъстиво му нашепва на ухото гнусното си учение.

Глава 20

Конопената фабрика не изпълни задължението си — не повишиха заплатата ми до долар и четвърт на ден. В отговор на това аз, чиито деди са участвували във всички войни, като почнеш с отдавнашната дореволюционна борба с индианците — аз, младият и свободен американски гражданин, се възползувах от правото си да си избирам по свое желание работа и напуснах фабриката.

Все още държах за предишното си намерение — да постъпя на постоянно място — и затова почнах да се оглеждам наоколо дали няма да се намери нещо подходящо. Ясно беше едно. Неквалифицираният работник получаваше просяшка заплата. Необходимо е да се научи някой занаят. Реших да стана електротехник. Нуждата от тях се чувстваше все повече и повече. Но как да стана електротехник? Да постъпя в техническо училище или университет нямах средства; пък и нямах твърде високо мнение за теоретичната наука. Аз бях практик и живеех в свят, в който господствуваше практиката. Освен това все още вярвах в легендите, които бяха необходима принадлежност на мирогледа на всяко американско момче в мое време.

Нали е успяло едно момче-лодкар да стане президент? Всяко момче, постъпило на служба в някое търговско или промишлено учреждение, може със спестовност, енергия и умереност само да усвои работата, постепенно да се издига, да заема все по-отговорни длъжности и най-после да стане младши съдружник на фирмата. А след това вече да стане старши съдружник е лесна работа: само въпрос на време. Често се случвало — така се казва във вълшебната приказка, — че момчето е успявало благодарение на своето старание и усърдие да се ожени за дъщерята на своя господар. Към това време аз вече успях твърдо да повярвам в своето умение да задирям момичета и нито за минута не се съмнявах, че ще се оженя за дъщерята на господаря си. Бях твърдо убеден в това. Така са постъпвали всички митически момчета, щом са ставали възрастни.

Затова аз реших завинаги да се простя със скитническия живот. Отидох на електрическата станция, която снабдяваше с енергия една от линиите на Оукландския трамвай. Заведоха ме при самия главен директор. Той ме прие в кабинета си, разкошът на който буквално ме замая. Но все пак храбро заговорих. Обясних му, че бих искал на практика да изуча електрическото дело, че не се боя от работа, че съм свикнал на тежък труд; стига само да ме погледне, за да се убеди в моята сила и издръжливост. Казах му, че искам да започна от долните стъпала и с труда си да се издигам нагоре, че съм готов да посветя цял живот на това занятие и на своята работа.