Царството

- Много неща, свързани с Тибет и Индия. Не знаех със сигурност... Не ги обсъждаше с мен - вдигна рамене Кришна. - Вършеше си работата, освен това ми беше началник. Не ми беше удобно да питам, а той не говореше за това.

Докато Нанси слушаше Кришна, за пръв път, откакто полицията я беше разпитвала, започна да се пита дали Антон Херцог не е замесен в някаква забранена дейност в Тибет. Онова, което чу, потвърди, че е имал съвършен мотив за подобно нещо. Параноята я сграбчи отново: може би и Дан Фишър е замесен?

- Кришна, смяташ ли, че Антон може да е бил шпионин? Възможно ли е да е бил вербуван от някоя служба, която е научила за неговите чувства и способности?

Кришна изсумтя подигравателно.

- Това е напълно невъзможно. Той мразеше американското правителство заради неговата неспособност да реагира на ставащото в Тибет. Освен това трябваше да го чуеш как говори за политиците въобще. Беше на мнение, че целият свят е виновен, защото е оставил тибетците на тяхната съдба. Всички: американците, британците, французите, германците, италианците и дори индийците... Тибетската култура, унищожена през 1959 година, е може би първото мирно управление в света. Според Антон светът заслужаваше да се гръмне, задето бе позволил тази малка страна да бъде стъпкана от своя агресивен съсед...

Нанси потъна в мисли. Да, това беше вярно, Херцог не би се навил да работи за когото и да било. Вероятно е смятал всички световни правителства за съучастници в трагедията на Тибет. Но от друга страна, какво е вършил през всички тези години? За какво е работил толкова много? И какво правеше в действителност в Тибет?

12

До Пещерата на магьосниците нямаше пътека през джунглата. Наоколо се простираше безкрайната гора, вряща от живот и звуци.

Заместникът на игумена с тояга в ръката водеше, методично прекрачвайки дънери и навеждайки се под провисналите клони на тропическата растителност. Той знаеше пътя. Шарени птици скачаха от клонка на клонка под прикритието на листата високо над дългата редица подгизнали от дъжда монаси. Редицата крачеше бавно между мокрите увивни растения и дебелите стволове на древната гора.

От време на време някой монах сс спираше, вдигаше ръка и хващаше голямо като гребло листо, обичайно за тази част на Пемако. Извиваше върха на листото към устата си и утоляваше жаждата си с дъждовна вода, преди да избърше мокро чело и да продължи усилното изкачване по наклона.

На всеки няколко минути заместник-игуменът спираше, за да хвърли поглед назад към проточилата се редица, която лъкатушеше между дърветата зад него. Чужденецът се намираше в средата на процесията, носен от четирима монаси. Всеки път, когато видеше странния товар, душата на ламата се изпълваше с ужас. Винаги се измъчваше от въпроса дали наистина този съсипан човек е бил в Шангри Ла? После си казваше, че това е невъзможно. Шангри Ла беше като страната на мъртвите: никой, който е бил там, не се беше върнал, за да разкаже историята си. Сигурно се беше отклонил от пътя и е бил някъде другаде - в планините имаше много други странни места и съществуваха много начини човек да изгуби живота си. Той се опитваше да убеди сам себе си, но въпросът продължаваше да го измъчва.

С тревожно изражение заместник-игуменът подкани хората да вървят по-бързо. Този чужденец беше лош знак, вестител на гибелта. Страшно му се искаше да има повече време, за да го разпита, но не разполагаше с този лукс.

Войниците щяха да дойдат. Това беше сигурно. Заместник-игуменът си представи, че вече са тръгнали. При нормални обстоятелства предимството щеше да е на страната на неговите монаси. Познаването на джунглата щеше да им осигури по-бързо напредване от теж-коподвижните военни. Обаче пътуването с чужденеца беше убийствено бавно - движеха се само с частица от обичайната си бързина.

В подсъзнанието му се таеше и друг страх - друга опасност, за която дори не искаше да мисли. Той присви очи, докато оглеждаше джунглата. Някъде там, сред виковете на маймуните и неспирното жужене на насекомите, се движеше друг враг. Възрастният човек започна безмълвно да се моли.

13

Нанси проучваше автобиографията на Херцог, която беше открила във вътрешната мрежа на „Трибюн".

- Интересно - отбеляза тя, а Кришна се обърна да я погледне. - След като печели наградата „Пулицър" за статията си за Далай Лама и Дарамсала, той отказва повече от десет предложения за повишение, включително шефските места в Лондон и Токио.

Тя погледна към Кришна.

- Зная, че е обичал работата си, но отказът от тези важни постове е нещо твърде необикновено. Та той дори няма семейство, което би могло да бъде някакво обяснение.

Челото ѝ беше смръщено, когато зададе ключовия въпрос сякаш на себе си.

- Така че каква е била причината?

Кришна се усмихна и вдигна рамене.

- Не съм аз човекът, когото трябва да питаш. Аз също съм отказвал повишения. Предполагам, че е искал да остане в Делхи, за да бъде близо до любимия си Тибет... Всъщност не знам.