Царството

Нанси отново започна да се рови в автобиографията. Един човешки живот, кондензиран в професионалните достижения. Въпреки прилежното събиране и отразяване на данните от „Човешки ресурси" в „Трибюн", какво всъщност ѝ казваха те за Херцог?

- Тук просто няма нищо, което да обясни каквото и да било... Искам да кажа, че не очаквам да е написал „шпионаж" в графата за професионален опит, но тази автобиография не ни осигурява каквито и да било следи. Трябва да има някаква причина китайците и индийците да се побъркат напълно. В края на краищата, той все още е в самоотлъчка.

Кришна се облегна по-удобно.

- Вярна или не, моята теория е, че трябва случайно да се е приближил твърде много към някоя военна база. Подобно нещо винаги разпалва китайците...

- Не може да е толкова просто. Зная, че в страни като Китай винаги полудяват, ако вземеш случайно да заснемеш летище или нещо такова, но тази работа ми се струва много по-сериозна. Искам да кажа, че доколкото мога да съдя от своя опит тази сутрин, индийците вярват, че е направил нещо, и също така вярват, че е избягал в тибетската област Пемако и че китайците го преследват. Нещо твърде различно от това да те арестуват, че си заснел военна база, и да те експулсират от страната, което си е направо нещо рутинно.

Индиецът кимна и тихо отговори:

- Да, точно така е.

Нанси замълча за момент, след това се обърна да погледне Кришна, който беше дълбоко замислен.

- Ти ли провеждаш редовните търсения в базите данни?

Кришна кимна, без да я поглежда в очите.

- Да, но не изскочи нищо интересно.

След това я стрелна с поглед, който я накара да почувства, че съвсем не е доволен от онова, което го караше да прави. Той сведе очи към бюрото си.

- Трябва да кажа, че е странно усещане да разследваме нашия собствен колега.

- Кришна, съжалявам, че продължавам да задавам въпроси за Антон. Сигурна съм и че Дан Фишър ти е дал строги указания по никакъв начин да не ме окуражаваш. Зная и какво искаш да кажеш със „странно усещане". Но съм уверена, че правим, каквото трябва. Опитваме се да му помогнем. Доколкото мога да съдя от преживяното в полицейското управление, той наистина е закъсал и ръководството на вестника сякаш не прави много, за да му помогне. Меко казано. Ако ние не се опитаме да направим нещо, няма кой друг.

Настана мълчание. Нанси не усещаше да е постигнала напредък в загадката Антон Херцог. Тя се изправи и изведнъж се почувства страшно изтощена. Върху ѝ се стовари вълна от невъобразимо неразположение от смяната на времето. Ако беше положила глава на бюрото, щеше на секундата да заспи.

Но не искаше да се връща в апартамента, за да спи. Всъщност изобщо не искаше да се връща там. Какво щеше да стане, ако полицията дойде, за да я отведе отново? Може би този път щяха да я пъхнат в някоя килия и съвсем да забравят за нея? Сега разбираше защо заплахата, че в четири сутринта някой ще почука на вратата ти - Държавна сигурност идва да те измъкне насила от дома ти - беше толкова резултатен начин за контрол на народа. Това беше ужасно бреме, което разнасяш през деня и след това през нощта. Вместо да смяташ леглото си за най-сигурното място на света, ти се страхуваш да заспиш. Искаше ѝ се да звънне на Дан Фишър и да получи уверения, че вестникът ще я защити, обаче реши, че не желае да разкрива мислите си пред него.

И най-лошото, предположи тя, е, че случилото се през деня започва да влия върху преценката ѝ: умората, неприятното посещение на полицейското управление, потискащата горещина. Питаше се дали ако се беше наспала както трябва и над нея не тегнеше заплахата от осъждане на затвор, щеше изобщо да провежда това проучване?

Запита се дали не е най-добре да се върне в апартамента и да си почине, но очите ѝ попаднаха на вързопа, в който беше завит отвратителната костена тръба, захвърлена на дивана. За секунда се замисли дали да не го покаже на Кришна и да го попита значи ли нещо за него и може ли да прочете надписа. Ала щеше да е безсмислено. За това беше нужен експерт, някой като Херцог, напомни си тя, като осъзнаваше иронията.

- Кришна - попита бавно, - има ли някой друг в Делхи, с когото Антон би разговарял за своята работа върху тибетските антики?

Този въпрос изглежда удиви индиеца и в началото той не отговори, само се смръщи, сякаш си беше пъхнала носа, където не ѝ е работа. Но Нанси нямаше избор, трябваше да любопитства и Кришна беше най-добрата следа, с която разполагаше в момента. Затова настоя:

- Познаваш ли някого, който е бил в Пемако?

Кришна заговори неохотно:

- Доколкото знам, освен Антон само малцина чужденци са били там.

След това направи пауза и малко по-късно добави мимоходом, сякаш смяташе, че тази информация е безполезна:

- Има такъв човек. Казва се Джек Адамс. Американец. Антон го познаваше много добре, но не смятам, че се разбираха.