Царството

- Може би. Не мога да кажа. Антон имаше време за него. Твърдеше, че ако след сто хиляди години археолозите проучат само района около река Конго, където живеят пигмейските племена, ще стигнат до извода, че пигмеите са единствените хора, живели по наше време. Нали разбираш, датирането на човечеството се дължи единствено на оцелелите фосили, с които разполагаме. Те биха се събрали върху някоя по-голяма салонна маса. Не може да се каже, че са добър статистически пример за ранния живот на хуманоидите. Според Адамс сме открили следи от други хуманоиди, които са били съвременници на нашите предци, но не сме открили техни кости. Той смята, че един ден и това ще стане.

- Да, със сигурност човекът е оригинален.

- Всъщност е дошъл в Индия не за да търгува с антики, а за да продължи своите изследвания. В Делхи е от десет години и вече се е превърнал в част от мебелировката, както се казва. Обаче парите му свършили доста скоро, защото непрекъснато купува антики, стари кости и всякакви боклуци. И той като Антон е колекционер ентусиаст. Но не получава заплата, така че трябваше да се залови с „Пети туризъм".

- Смяташ ли, че мога да си уредя още днес среща с него?

Кришна не се усмихна.

- Той живее тук в Делхи и винаги страда от безпаричие. Ако му кажеш, че би искала да идеш в Пемако на експедиция и че ще платиш добре, сигурен съм, че ще бъде щастлив да се срещнете.

14

- Яж! Не се тревожи, вегетарианска е. Аз също съм вегетарианец. Надявам се, че харесваш китайската кухня.

Полковник Дзиен се беше настанил на стол с висока облегалка край една от дългите библиотечни маси. Усмихваше се топло и говореше свободно тибетски. Срещу него в чиста и суха оранжева роба седеше монахът Дорген Трунгпа. Бяха се погрижили за раните му, кръвта по ушите и носа му бе измита, но той все още беше изпълнен със страх и подозрения.

Полковникът отпи голяма глътка вода, без да отмества очи от монаха. На масата пред тях имаше множество блюда, прясно приготвени в манастирската кухня от личния му готвач. С тих глас полковникът продължи:

- Много, много съжалявам за случилото се днес тук. Иска ми се да бях пристигнал само няколко минути по-рано...

Дорген Трунгпа беше вторачил поглед в храната иред тях. Полковникът му се усмихна и отново го подкани:

- Хайде, вземи си. Трябва да си гладен. Това не е някакъв номер. Моля те, хапни си. Умолявам те. За твое собствено добро.

Без да откъсва очи от полковника, монахът гребна пълна лъжица от едно от блюдата и жадно погълна храната. След това гребна още веднъж и започна да се храни лакомо. Беше много гладен.

Полковникът наблюдаваше всяко негово движение и когато реши, че моментът е подходящ, започна отново да говори:

- Когато бяха малък, моят дядо, висш функционер на комунистическата партия, ме заведе на планината Жонгшан в Южен Китай. Това е мястото, където са живели таоистките поети по времето, когато Китай бил страна на мъдростта, преди да бъде унищожена от комунизма.

Момчето беше престанало да дъвче и слушаше полковника с изненада.

- Мястото е красиво - продължи Дзиен. - Бели облаци се трупат около планинските върхове, а долините са пълни с мъгла и дъждец. Малките къщи на дърварите са единствените човешки обиталища, а далечният екот на брадва някъде из планината е единственият знак за цивилизация...

Полковникът замълча за миг, сякаш потънал в унес, и после продължи отново:

- Пътеките на старите поети се вият през дълги клисури, запълнени от сипеи и скали. Диви реки подскачат около тях, росна трева расте по стените на каньона. Мъх покрива скалите край пътеката, боровете шумят, а шумът на водата не спира. Пътеките водят между увивни растения и скални пещери към скрити високо в планината колиби, където белите облаци докосват снега. Това е съвсем различен свят.

Сега полковникът говореше с настойчив шепот, сякаш се страхуваше, че вестовоят му може да чуе.

- С дни вървяхме сред тези красоти и накрая се спряхме пред едно рухнало светилище. Там лагерувахме в продължение на седем дни и дядо ми говори за света и Китай и за нашето минало - неща, за които вече не можем да разговаряме в Пекин. Забранените неща. Той ме учи на таоизъм, на алхимия, учи ме на Пътя⁹.

Дядо ми произхождаше от аристократично семейство. Предците ми са били земевладелци и поети, и са служили в императорския двор. След Културната революция на „великия кормчия" Мао те бяха лишени от своята собственост и богатства и бяха или убити, или изпратени да работят на полето. Дядо ми оцеля, защото стана член на комунистическата партия и се отказа от предишния си живот. Издигна се до висш пост в Пекин, но в сърцето си никога не се отказа от Пътя. Той ме научи и въведе в древните братства, които все още оцеляват в Китай въпреки чистките. Разбира се, в нелегалност.

Полковникът спря за малко, след това се наведе към уплашения монах и прошепна: