Царството

- Монасите пътуват бързо. Те нямат нужда да се хранят и да почиват толкова много, колкото нашите войници. Виждал съм сами монаси да пътуват из високите Хималаи само с торба ечемично брашно за прехрана. Виждал съм ги да показват издръжливост, която би накарала олимпийските маратонци да стенат. Могат да се движат денонощно с висока скорост в продължение на две-три седмици, без да спят. Всички останали биха измръзнали до смърт горе на високото или умрели от изтощение, но тези монаси могат да произвеждат своя топлина и енергия с помощта на познанията си по йога. Не се съмнявай в силите им. Трябва да стигнем до пещерите преди тях, защото иначе ще ги изгубим завинаги.

Капитанът не виждаше проблема.

- Не можем ли да ги последваме в пещерите? Ще вземем динамит или димки и ще ги опушим като риба...

Полковник Дзиен го погледна със сериозно лице.

- Капитане, никой не знае къде водят тези пещери. Хималаите са пълни със слухове за цели градове, които съществуват под земята. Преди години в Шигаце, Западен Тибет, срещнах староверец от Москва, един от онези руски християни, които носят черни роби и дълги бради. Той ми разказа за изгубения град Чуд. Чувал ли си за Чуд?

- Не, другарю полковник.

- Староверецът ми каза, че все още се чувало как пеят в подземните си катедрали. По време на празници можеш да чуеш техните камбани под краката си... Капитане, помни ми думите, ние знаем малко за Хималаите. Нашата работа е само да се промъкнем в Шангри Ла и да вземем онова, което ни трябва. Ние сме крадци и толкоз. Не искаме да безпокоим заспалите царе. Ако го направим, никога няма да излезем живи. Нито динамитът, нито димът ще ни помогнат. Трябва да хванем монасите, да ги накараме насила, ако трябва, да ни покажат пътя и след това да се измъкнем колкото може по-безшумно.

По лицето на капитана се беше изписало съмнение. Полковникът бутна безполезната карта настрана.

- Капитане, ти не вярваш, но аз съм виждал такива неща тук горе в планините и в китайския див запад, които биха те смаяли. Яздил съм в Съчуан и съм чувал как тропотът на подковите ечи в подземните тунели. Виждал съм странни фигури на пазарите в Кашгар - хора, които бяха излезли право от дълбините на пустинята Гоби, облечени в много отдавнашни дрехи и носещи трудно разпознаваеми монети от времето на херцог Чоу. Опитвал съм се да ги доближа с всички умения, на които съм научен като млад офицер от разузнаването, и ги виждах буквално да изчезват през очите ми. Не подценявай монасите. Може да нямат оръжия и армейски камиони, но имат други знания...

Полковникът решително нахлупи островръхото си кепе и започна да сгъва картата.

- Трябва да тръгнем веднага. Ако някой започне да изостава, ще бъде оставен на милостта на джунглата.

18

Нито Нанси, нито Кришна не казаха и дума, докато не се настаниха удобно в задната част на караната от шофьор кола на „Хералд Трибюн". Пазарът беше прекалено шумен за разговор, а и Нанси трябваше да напрегне вниманието си, за да не я бутне някоя минаваща камила и да не позволи на дяволито усмихващите се улични деца да я оберат. Освен това беше твърде заета да прецени последиците на всичко, което току-що научи.

Херцог очевидно знаеше нещо, върху което е работил от години, както тя предполагаше, а Джек Адамс се беше отнесъл пестеливо с истината. Той имаше много по-добра представа какво прави Херцог, отколкото бе признал, и Нанси бе убедена, че разпозна буквите върху мундщука на костената тръба. Тя имаше ясната интуиция, че Адамс не казва истината и това има нещо общо с първоначалното му предчувствие, че тръбата може да идва от запад, чак от Европа, а не от Тибет. Още по-странно беше, че щом научи, че Херцог е изпратил костта от Тибет, той на секундата намали цената си, само за да може да научи нещо повече. Освен това тук трябваше да се добави и Мая.

Нанси мълчаливо криволичеше сред околната бъркотия след Кришна към главната улица. Един Господ знаеше какво мисли той. Може би сега е дори още по-разтревожен за нейните планове, помисли си тя.

- И коя е Мая? - попита го, щом колата потегли.

Кришна обърна глава и погледна през прозореца.

- Нанси, моля те, свършихме достатъчно работа за един ден.

- Кришна, защо си толкова уклончив?

Започна да се ядосва. Защо никой не иска тя да научи нещо повече за Антон Херцог? Беше разочарована от Кришна и ядосана на Дан Фишър, че е дал на нейния индийски колега пълна свобода да не ѝ сътрудничи. Очевидно точно това се беше случило. Въпреки всичко, тя подозираше, че ако открито покаже какво изпитва, това само още повече ще отчужди Кришна.

- Слушай, Кришна, трябва да ми помогнеш. Мая е годеницата на Антон, нали?

Той я погледна, но не отговори.

- Тогава тя също се тревожи. Зная, че не искаш да си завирам носа в работите на Антон, но си мисля, че наистина не бива да си толкова потаен. Не забравяй, че сме колеги и че всичко, което искам, е да помогна на Антон.

Тя огледа внимателно изражението на индиеца. Дали нямаше някакви признаци на смекчаване?

- Трябва да ѝ помогнем с каквото можем. Тя трябва да е много разтревожена. Свърза ли се с нея?