Царството

Щастливите дни в Буенос Айрес, помисли си Нанси. Обаче кой беше Феликс? Тя бръкна отново в плика. Ордени. Два стари военни медала. Тя ги извади и разпозна единия веднага и това я накара да трепне. Беше железният кръст, отличието, което се раздаваше на войниците от германската армия. Обаче когато видя направата на втория медал, изгуби напълно самообладание. Формата беше проста, но тя имаше чувството, че някой е изсипал течен лед в нейните вени: той представляваше кама, издигната над свастика. Също такава украсяваше мундщука на костния тромпет. Нанси се опита да се съвземе, но Мая вече беше забелязала моментната ѝ паника.

- Какво не е наред? Какво видя?

- Нищо, съжалявам.

- Какво пише в писмото?

- Това е завещанието на Антон. Оставил ти е пари, за да можеш да се издържаш.

- Значи е мъртъв, така ли?

- Не. Не знаем подобно нещо. Направил го е за всеки случай, ако нещо му се случи. Това не означава, че е мъртъв. Не бива да губиш надежда.

Видя, че Мая се готви отново да избухне в плач. За да я отвлече, тя бързо ѝ подаде снимката.

- Познаваш ли този човек?

Мая я разглежда известно време, след това поклати глава:

- Не.

- Името Феликс говори ли ти нещо?

- Не.

- А тези неща?

Тя погледна медалите и кимна.

- Да, Антон ги държеше в чекмеджето на бюрото си. Веднъж го попитах какво представляват, а той отговори, че са семейно наследство и че един ден ще ги даде на нашето дете.

Мая се изчерви и замълча, а ръката ѝ продължаваше да милва издутия ѝ корем. Сърцето на Нанси продължаваше да блъска. Беше сигурна, че медалът с камата над свастиката беше със същата направа като този върху мундщука на костния тромпет. Обаче не можеше да каже защо е така. Кой беше възрастният човек на снимката и беше ли свързан с медалите? Дали някога са били негови? Очевидно беше много важен човек, но със сигурност не бащата на Антон, защото би било твърде странно да наричаш баща си по малко име, когато в същото изречение назоваваш майка си „мама".

О, какви си ги измисляше. Нали Кришна беше казал, че бащата на Антон е паднал в битката за Сталинград през 1944. Може би това беше неговият пастрок или някой чичо.

- Мая, много те моля, опитай се да си спомниш. Антон споменавал ли ти е някога върху каква статия работи?

- Не, той говореше много рядко за работата си. Понякога разказваше по малко, но този път не ми каза до последната минута, че заминава, а тогава беше толкова различен от обикновено. Обясни ми, че трябва да замине за доброто на човечеството. Чувствал сс много зле, но това трябвало да бъде направено.

Мравки пропълзяха по гръбнака на Нанси. Казаното ѝ прозвуча като Светия граал на журналистиката. Най-великата статия на Антон Херцог - тя можеше да стане и нейна, ако имаше куража да се възползва от случая. Усети как пулсът ѝ заби учестено, докато двете противоположни страни на нейния характер се бореха една с друга. Страната, която беше готова да поема рискове, да бъде безскрупулна, тази страна, която я направи отличен журналист, вече мечтаеше за славата. Това щеше да ѝ осигури бляскаво име завинаги. Можеше едновременно да спаси Антон и да обере международните награди. По-консервативната и чувствителна нейна страна се опитваше да обуздае амбицията ѝ, защото съзнаваше, че не знае почти нищо за случващото се. Освен че Херцог е издирван с обвинение за шпионаж и че само преди часове тя самата седеше в полицейското управление и я плашеха с десетилетия затвор.

Както винаги, Нанси стигна до компромис със себе си. Същият компромис, който винаги правеше и който непрекъснато водеше живота ѝ към приключения. Той ѝ позволяваше да се преструва, че не взима прибързани решения. Щеше да продължи да разследва аферата „Херцог". Вече имаше прекалено много неща, за да може да ги пренебрегва, твърде много странни съвпадения и смайващи следи. Не можеше да изостави Антон на съдбата му, макар че Дан Фишър искаше от нея да направи точно това. Нямаше да напуска Делхи - засега нямаше да пренебрегва предупреждението на полицията. Само мисълта, че може да види отново вътрешността на полицейското управление, я изпълваше е ужас. Знаеше, че ако я приберат втори път, дълго няма да види дневна светлина.

- Мая, не бива да се тревожиш. По един или друг начин ще разбера какво се е случило с Антон.

Някой беше пуснал радио в съседния двор. Успокоителните звуци на индийска струнна музика прогониха погребалната атмосфера. Нанси беше доволна. Мая взе плика и двете тръгнаха към коридора. Нанси отвори вратата и излезе на улицата. Въздухът беше горещ и задушен. Радваше се, че се е измъкнала от потискащата прашна вътрешност на къщата - място, излъчващо безпокойство и болка.

Точно се готвеше да се сбогува, когато Мая прошепна:

- Не се обръщай, те следят и теб.

Нанси се паникьоса.

- Какво? Кой? - прошепна тя, впила поглед в очите на жената.