Царството

Опасността беше част от разследващата журналистика. Обаче трябваше да си признае, че да се забъркаш в подозрения за международен шпионаж, беше нещо много, много по-голямо. Както и непрекъснато нарастващата сбирка от странни и крайно дразнещи следи: медалите, костният тромпет, приказките за най-великата история на всички времена - никога не беше попадала на подобно нещо.

Нейното нетърпимо поведение - предполагаше, че беше такова - досега ѝ бе вършило добра работа в журналистиката. Независимо колко досадна или незначителна можеше да изглежда някоя насока на проучване, понякога човек вадеше късмет и безценна перла падаше в скута му. В деветдесет и девет процента от случаите ровичкането из малките подробности няма да те отведе доникъде, но съществуваше онзи един процент, когато проверката на нечия досадна история разкриваше онази важна житейска подробност или несъответствие, които разгалваха истинските мотиви или истинската природа на станалото. Тя имаше нужда от всяка следа, която би могла да намери. Чувстваше се като катерач, който търси всяка възможна опора за краката и ръцете, опипвайки гладката повърхност на своето незнание.

Кришна стана и неохотно пусна компютъра на Антон вместо нея. Щом програмите се заредиха, тя започна да влиза в базата данни с клипинги, за които „Трибюн" беше абониран. Докато работеше, размишляваше на глас, усещайки непрекъснато деморализиращото присъствие на Кришна зад гърба си.

- Мисля, че „Зюддойче Цайтунг" сега е най-меродавният вестник в Мюнхен. Сигурно и тогава е било така. Да претърсим дигитализирания им архив и да проверим дали в него има някакъв запис за семейството на Херцог.

Започна да набира.

- Ако бащата на Антон е умрял при Сталинград, това трябва да е било през 1944 г. Тогава бихме могли да предположим, че родителите му са се оженили през 1943 и че Антон е роден през същата година или през 1944. След като направихме това предположение, хайде да претърсим обявите за женитби, раждания и починали в дигиталния архив от лятото на 1943. През онези дни хората са раждали и са се женили набързо, защото не са знаели кога бащата отново ще се върне у дома...

Нанси въведе търсенето си по ключови думи, като изписа на немски Херцог, женитба и натисна „ентър". Нищо за май, нищо през юни и изведнъж: бинго!

- Ето ги, това трябва да са те. Годежи: „Ана Херцог, дъщеря на Карл Хайнц и Мария Херцог се сгоди за Феликс Кьониг, 12 август 1943 г.".

Направо не можеше да повярва на очите си. Излизаше, че възрастният мъж на снимката е бащата на Антон, който се е казвал Феликс Кьониг. Затова Антон е пазил тази снимка толкова години и ревниво я е кътал заедно с медалите. Но в това нямаше никакъв смисъл. Бащата на Антон би трябвало да е паднал при Сталинград през 1944 година, а снимката без съмнение беше датирана „Буенос Айрес, 1957". Тя поклати глава и започна да мисли на глас, когато неуверено препрочете съобщението:

- Това трябва да е тя. Не може да има две Ани Херцог, които ще се омъжват. Значи бащата на Антон се е казвал Феликс Кьониг. Херцог е моминското име на неговата майка.

В този момент се обади Кришна:

- Добре, след като го разбра, ще можеш ли да се успокоиш и да се заемеш с проучване за няколко местни истории, докато се оправим с полицията?

- Да, както кажеш - кимна Нанси, но не го слушаше. Нямаше ни най-малка представа как нещо от наученото ще ѝ помогне. Обаче опитът ѝ подсказваше, че е на прав път. Беше намерила болно място и трябваше да продължи да го натиска. Затова произнесе гласно:

- Следващият въпрос е кой е Феликс Кьониг?

Тя се умълча, докато оглеждаше излезлите резултати от търсенето. В киберпространството се рееха предостатъчно мъже на име Феликс Кьониг: учени с техните мрачни уебстраници, артист, един хамбургски готвач. Сред тях нямаше никого, който би могъл правдоподобно да бъде баща на Антон. Тя усети, че Кришна чака и се надява следата да излезе отдавна изстинала.

Най-накрая тя изви глава към него.

- Нищо. Няма абсолютно нищо за този човек.

21

Монасите се бяха спрели отново в недрата на джунглата под огромни надвиснали скали, обрасли с лишеи. Беше голямо облекчение да се измъкнеш от дъжда, който продължаваше да се излива върху листака на дърветата. Шумът от капките върху сочните листа беше толкова силен, че им се налагаше едва ли не да викат, за да могат изобщо да се чуват.

Изтощени, те лежаха изкривени в най-различни странни пози като трупове на бойното поле, опитвайки се да си починат колкото могат по-добре. Единствено заместник-игуменът беше останал прав, а очите му подозрително обхождаха гората. Учителката също беше нащрек, търпеливо клекнала, наблюдаваше бавното вдигане и спускане на гърдите на белия човек, като очакваше всеки негов дъх да бъде последният. Както беше наредил заместник-игуменът, тя не се бе отделяла от носилката му по време на похода дори когато монасите се хлъзгаха и залитаха, носейки го по хлъзгавата земя в гората.