Царството

Мая изглеждаше унила. Вероятно всеки ден очакваше новини: или че Херцог е жив и добре, или че е в тибетска болница, или че е мъртъв. Всяка новина беше по-добра от никаква, а Нанси не знаеше нищо.

- Съжалявам, нямаме телефонния ви номер...

Мая се вторачи обезсърчена в пода и с една ръка започна внимателно да масажира корема си. Трябва да е в шестия или седмия месец на бременността, прецени Нанси. Дали бебето е на Антон? В този момент Мая вдигна поглед към нея.

- Не зная какво да правя - каза тя с тих и изпълнен с такова отчаяние глас, че Нанси не се въздържа, стана и я прегърна през раменете.

Разбира се, че детето е на Антон. И сега, когато него го няма, как тази жена ще го гледа? Докато милваше Мая по гърба и мърмореше успокоителни слова, стрелна поглед надолу, за да провери дали носи брачна халка, но пръстът ѝ беше свободен. Та тя дори нямаше да може да получи пенсия от вестника!

- Не се отчайвай. Сигурна съм, че всичко ще се оправи - каза Нанси безпомощно.

Мая поклати глава, а лицето ѝ продължаваше да е отчаяно въпреки бодряшки обнадежденото изражение на американката.

- Не, той няма да се върне.

- Какво искаш да кажеш?

Сълзи се стичаха по бузите на Мая.

- Каза, че това е най-голямата история в неговия живот. Най-голямата история, която светът някога е чувал, но най-вероятно няма да успее да се върне. Заяви, че трябва да опита, защото светът има правото да знае истината...

Тя замълча, съкрушена от чувствата си.

- Каква история? Какво искаш да кажеш? За какво всъщност говориш? Имаш предвид статията за топенето на глетчерите?

Мая избърса сълзите си и се съвзе достатъчно, за да може да говори.

- Не, няма нищо общо с глетчери - те бяха обичайната му работа. Ставаше дума за нещо много, много по-голямо.

Тя стана, отиде до шкафа в далечния край на стената и се облегна на нея. Силно объркана, Нанси я наблюдаваше как клекна и издърпа най-долното чекмедже. То беше пълно със спретнато изгладени и сгънати ленени покривки. Мая внимателно извади няколко слоя салфетки и покривки за маса и ги сложи предпазливо върху шкафа, след което измъкна кафяв плик с размери А4.

- Остави ми това. Каза, ако не се върне до два месеца, да го отворя. И ако не се е върнал дотогава, да забравя за него и да продължа напред.

Тя почтително положи плика на дивана.

- Отваряла ли си го?

- Не, защото много се страхувах, че ако го отворя, той няма никога да се върне. Опасявах се да не би да го прокълна.

Хиляди мисли профучаха през главата на Нанси, цялото й внимание се съсредоточи върху безобидния плик за писма.

- Какво може да има в него? - помисли тя на глас.

- Не знам.

Нанси вдигна очи към Мая, но младата жена не искаше да срещне погледа ѝ.

- Мая, трябва да погледнем. Трябва да го отвориш. Антон го няма вече от три месеца. Вътре може да има нещо, което да ни помогне да го намерим.

Когато Мая се разплака отново, Нанси пак я прегърна през рамото и се опита да я утеши.

- Моля те, не плачи. Ще го намерим. Обещавам ти. Затова дойдох да се срещнем. Аз се опитвам да помогна. Трябва да го отворим, защото вътре може да има нещо, което да ни насочи.

Хълцането на Мая постепенно престана. Нанси отново повдигна внимателно въпроса:

- Мая, чуй ме, трябва да го отвориш. Това е за доброто на Антон.

Мина известно време, преди Мая да заговори:

- Моля те, отвори го ти. Аз няма да мога.

Нанси не се нуждаеше от повторна покана. Тя грабна плика, внимателно разлепи самозалепващото се капаче и извади съдържанието. Писмо, дълго няколко страници, една снимка и няколко малки метални предмета. Тя разгъна листата. Най-отгоре бяха написани съдбоносните думи „Последна воля и завещание на Антон Херцог". Сърцето ѝ започна да блъска. Нанси стрелна поглед към края на страницата. Един индийски адвокат беше изпълнител, а втори адвокат от същата фирма бе присъствал на полагането на подписа от Херцог. Завещанието беше кратко и делово. Всички статуи и антики трябваше да получи Делхийският музей, а съдържанието на индийските му и американски банкови сметки, възлизащо на около 70 000 долара, трябваше да получи Мая. Останалата част от писмото представляваше списък на антиките, които Херцог държеше в апартамента и в кореспондентското бюро. Нанси прехвърли вниманието си върху снимката. Тя беше черно-бяла, избеляла и скъсана по краищата. Висок, слаб и красив мъж на петдесетина години стоеше на стъпалата пред някаква сграда. Подпираше се на бастун. На лицето му грееше усмивка. Над входа на сградата се виждаше надпис „Хотел „Буенос Айрес". Нямаше нищо друго. Обърна я. Отзад имаше надпис: „Феликс на рождения ден на мама. 1957. Б.А.".