Царството

Жената внимателно махна мократа хавлия, която покриваше челото и очите му, и започна нежно да попива водата по лицето. Точно в този момент комар кацна на ключицата му и започна да се върти около адамовата ябълка на мъжа. Тя остави леко кърпата и много предпазливо се опита да прогони насекомото.

Внезапно, както беше наклонена напред, очите на мъжа се отвориха. Жената замръзна. Никога преди не беше виждала сини очи, а тези бяха сини като скъпоценните живи корали или като тибетското небе през горещото лято, когато и капка влага не опетнява кристално чистата атмосфера. Тя изкрещя от ужас, и докато го правеше, почувства как неговите големи кокалести ръце се впиха в раменете ѝ. Тогава завика още по-силно. На мига четиримата монаси скочиха на крака и хванаха ръцете на белия мъж. Учителката беше паднала на земята, където стенеше тихо, докато младите монаси се бореха да подчинят отвратителната фигура. Секунда по-късно пристигна заместник-игуменът. Белият човек се беше укротил, макар че дишаше учестено. Имаше оцъкления неподвижен поглед на човек в хватката на делириума. Със страх и голямо безпокойство в гласа заместник-игуменът се опита да поеме контрол върху случващото се.

- Кой си ти?

Никакъв отговор. Гърдите на белия човек се вдигаха и спускаха. Той бавно обърна глава, така че да може да гледа право към разпитващия го. В очите му сякаш имаше сълзи, но той се усмихваше. С екстаз в гласа каза:

- Бях в Шангри Ла!

Лекарят, който стоеше до заместник-игумена, се наведе към него и прошепна:

- Изгубил си е умът.

Гневно изражение пробяга по лицето на белия, защото изглежда беше чул думите на лекаря или най-малкото бе доловил неговото съмнение.

- Бях там.

След това от изтощение се отпусна напълно. Очите му се затвориха и се чу едва доловим шепот:

- Вървях по следите на Феликс Кьониг.

Заместник-игуменът се наведе към него и молейки се мъжът да не изгуби отново съзнание, попита:

- Кой е Феликс Кьониг? Твой спътник? Жив ли е?

Пронизващите сини очи се отвориха отново и макар главата да оставаше неподвижна, смайващите зеници примигнаха и се обърнаха, за да стоварят цялата си сила върху монаха:

- Феликс Кьониг не умря... беше пленен.

- От кого?

- От руснаците. Те го изпратиха в Сибир.

Заместник-игуменът си помисли, че белият или е полудял, или бълнува. Защото поне това беше сигурно: в Тибет нямаше руснаци. Той заоглежда мъжа внимателно и направи последен опит, като заговори бавно:

- Кажи ми кой си ти и какво правиш в Пемако?

- Бяхме в Шангри Ла. Видяхме Книгата Дзян.

Мъжът се умълча. Заместник-игуменът се обърна към лекаря монах и попита:

- Какво мислиш?

Той се намръщи.

- Фантазира, бълнува. Трябва да го накараме да хапне и пийне.

- Можеш ли да му дадеш нещо срещу треската?

- Да, но първо нека му задам един въпрос.

Абатът кимна. Лекарят клекна до носилката и приближи уста до ухото на чужденеца.

- Знаеш ли къде се намираш сега?

Очите на мъжа се отвориха и затвориха отново и с едва доловим шепот той каза:

- Разбира се. Германия. Преди Втората световна война. Феликс Кьониг учил в Мюнхенския университет... Професор по ориенталски езици. Бил е толкова добър студент... говорел всички езици на света. Не е бил войник...

Двамата тибетци се спогледаха смаяни, докато слабият глас заглъхна и млъкна. Заместник-игуменът каза, без да е сигурен какво да прави:

- Приготви му лула.

Лекарят го стрелна е поглед.

- Лама, лулата ще облекчи болките му и ще го разприказва, но също така ще го накара да сънува.

- Това е риск, който трябва да поемем.

Лекарят бръкна в торбата си, извади дълга лула, малка кесия с тютюн, в която имаше още кибрит, метални карфици и малки мазни топчета кафеникаво-жълт опиум. Заместникът на игумена се наведе към мъжа и прошепна в ухото му въпроса, на който всяко човешко същество може да отговори, стига да му е останало и зрънце разум:

- Как се казваш?

Закъснял беше. Човека вече го нямаше, унесен в собствените си блянове. Ламата поклати глава, след това се обърна, за да огледа заливаната от дъжда джунгла, защото гадене започна да се надига от стомаха му. Отново сведе очи към подобната на труп фигура. Виждаше се как широките кокалести гърди се вдигат и спускат. Къде ли се намираше сега този объркан човек? Какво ли сънуваше в обятията на треската?

Антон Херцог, защото така се казваше синеокият, приличен на труп мъж, който лежеше на влажната земя под скалната козирка, сънуваше голям град. Виждаше, чуваше и подушваше Мюнхен пред себе си: широките булеварди, елегантните предвоенни мостове, които прехвърляха Изар, тълпите безработни хора в техните тъмни дрехи. Той никога не беше ходил в Мюнхен, но Феликс Кьониг му го беше описвал хиляди пъти, така че сега беше превозен дотам през очите на Феликс. Това беше Мюнхен от трийсетте години. Феликс винаги беше описвал него, защото по това време бе живял и работил там в разцвета на своите сили - като световноизвестен учен. По онова време градът бил мрачен, изчерпал своя късмет, без работни места, без пари за нови дрехи, дори нямало средства да бъдат поправени улиците - светът бил в лапите на Голямата депресия.