Царството

Нанси излезе от търсачката и изключи компютъра. Чувстваше се зле и объркана. Беше разстроена не само от мисълта, че окултисти обикалят Тибет, за да търсят арийски реликви, но и заради Антон Херцог, който изглежда се е включил в това издирване за собствена сметка. По някаква причина, която тя не можеше да отгатне, той беше тръгнал по дирите на своя баща в една особено мрачна и застрашителна история. Очевидно той вярваше, че Книгата Дзян наистина съществува, или пък просто искаше да разбере своя произход, странното наследство, което е получил с раждането си. Тя не знаеше. Седеше в мрака замаяна от току-що прочетеното.

Какво да прави? Към кого да се обърне за съвет? Нямаше опит, на който да разчита. Познаваше само безупречния живот, който водеха повечето хора в западния свят. Всичките ѝ мисли, всичките ѝ мнения съвпадаха напълно с онази разновидност на действителността, която се поднасяше в училищата и университетите. Смътно съзнаваше, че има и други гледни точки за живота и историята, но никога не ѝ се беше налагало да си представя какво ли може да значи това. Но сега в Индия и Тибет всеки час върху нея се стоварваха нови мирогледи. Предишният ѝ живот в Ню Йорк изведнъж започна да ѝ се струва сън. Запита са дали през всички тези години не е била сомнамбул?

Освен това си спомни нещо, което Херцог беше написал някога в рубриката „Лично мнение", и вдигна много шум. Кога беше това? Може би преди десетина години, но не беше сигурна. Беше се надсмял над материализма, над материалистическата гледна точка за действителността и историята. Според него, сега си спомни ясно, историческите катаклизми винаги са били проникнати от митовете и магиите. Той смяташе, че всички големи исторически обрати са осъществени от шепа хора, действащи по висше повеление: революционерите, религиозните маниаци, кръстоносците и техните наследници - строителите на империи. По онова време всички бяха признали неговото красноречие - беше прекалил с тезите си, така си мислеха хората, но толкова красиво и с такъв богат език - да, този човек наистина можеше да пише. Статията му предизвика спорове в сайта: някакъв известен учен, други учени глави, обикновени люде - всички кръжаха около казаното и говореха много учено за „действителността". Сега Нанси сс запита дали Херцог не е бил по-близо до действителността от всички останали? Може би просто тя е била невежа за действителните движещи сили на историята и е живяла в мрак.

Тогава си спомни, че трябва да се маха. Трябваше да напусне колкото може по-бързо апартамента. Спомни си Оракула и неговото почти рязко настояване да отиде в Тибет. Имаше само един човек, който според нея би могъл да открие смисъл в тази лудница. Тя измъкна от джоба си визитката на Джек Адамс и набра номера от мобилния си телефон. Той беше разпознал символа на костената тръба и дори писмеността - беше сигурна в това. Освен това каза, че е готов да свали цената, за да научи още. Нанси беше напълно уверена, че Адамс знае повече, отколкото показва, и във всички случаи е човекът, който може да я заведе в Пемако. Той отговори само след едно позвъняване. Тя почти не можеше да чува, защото около него беше страшно шумно. Вероятно беше в някакъв бар, помисли си тя. Можеше да отиде при него. Така нямаше да ѝ се наложи да казва, че иска да хване самолета. Ако подслушваха телефона ѝ, полицията нямаше да научи нейните планове.

- Господин Адамс?

- Да.

- Трябва говоря с теб за онова, за което стана дума по-рано днес, но не по телефона. Искам да се видим на четири очи, и то веднага.

Вероятно молбата ѝ беше неразумна, каза си тя, но отчаяно искаше той да се съгласи. Чу как шумът в бара намаля - сигурно беше отишъл на някое по-тихо място. Отговорът му беше незабавен и много сериозен:

- Ела в бара на хотел „Тадж Махал" на улица „Мансинг". Ще те чакам там.

25

Колата бавно се отлепи от бордюра и потегли по улицата, която се простираше покрай парка „Лходи". По това време паркът беше пуст. Между редките дървета тук-там можеха да се видят фигури, които си приготвят леглата или разговарят. Отвъд него, някъде там в мрака, бяха пищните бляскави постройки на гробницата на Хумаюн¹². Нанси беше втренчила поглед в празното пространство - всичките ѝ мисли и чувства бяха замрели. В тези минути усещането ѝ за живота беше малко повече от празнота и чувство за откъснатост, сякаш не беше в Индия и всичко, което се случваше, бе сън.