Той надмина един бавен камион. Удивена от чутото, Нанси потъна в неудобната седалка и се зарадва на късмета си в този конкретен случай на сбъркана самоличност: Адамс беше предположил, че нейните преследвачи са негови, и тя нямаше намерение да поправи тази грешка. Той зави още веднъж, а по челото му бяха избили капчици пот.
- Вече сме на път. Ще бъдем на летище „Индира Ганди" след половин час, точно навреме за полета...
Докато монасите го носеха на раменете си през джунглата, Антон Херцог сънуваше своята младост в Аржентина. Здраво в хватката на опиума, в състояние на транс, което замъгляваше болките и страховете му, той беше запратен толкова дълбоко в своето минало, че джунглата се размаза и после изчезна. Намираше се в прашния и огрян от слънцето Буенос Айрес през 1954 г. Неговата майка Ана го приготвяше за училище, когато един висок, измършавял рус мъж мина през входната врата и влезе право в кухнята. Антон беше на десет години и си играеше със закуската си, за което майка му се скара, докато му приготвяше обяда за училището. Той сякаш отново беше дете и гледаше с объркването и обожанието на малко момче. Гледаше я отдолу, много изпод нейния извисяващ се над него ръст, когато тя се обърна и загледа мъжа като призрак. Тогава Херцог чу мъжа, който повтаряше „Ана, Ана" отново и отново, сякаш не можеше да повярва на очите си. Чу се трясък и в джунглата Херцог трепна в своето вцепенение и се опита да протегне ръце. Сега видя, че майка му е изпуснала всичко: чашата, която държеше в едната ръка, и чинията от другата. Тя не съзнаваше какво е станало и сякаш нямаше нищо против. Вместо това пристъпи към чуждия мъж, прегърна го и го притисна към себе си, сякаш се страхуваше да не се разтвори в нищото.
В джунглата устата на Херцог потрепна и от нея се отрони:
- Густав Дойч.
Носилката под него се залюля, докато монасите носачи прекрачваха дънера на голямо паднало дърво. Главата му се залюшка силно, но тялото му беше вързано за носилката, така че не можеше да падне. Един от монасите наостри уши да чуе какво казва: странни думи, гърлени звуци на език, какъвто не беше чувал.
С люшкаща се глава и вързано тяло, мислите на Антон пресякоха земното кълбо и се зареяха над проблясващите аржентински пампаси. Сега си спомни осемнайсетия си рожден ден, когато Густав го беше извел на кратка екскурзия, за да го отпразнуват. Седяха в подножието на планината и гледаха надолу към боровата гора и Густав каза, че гледката много му напомня за неговата родна Австрия - страна, която не беше виждал от осемнайсет години и се съмняваше, че ще види отново. С мирната гора долу като фон, Густав му беше казал за първи път:
- Аз съм твоят баща. Истинското ми име е Феликс Кьониг.
И Херцог си спомняше как стана, влезе в гората и плака ли, плака, докато не започна да пада нощта. Не знаеше защо точно плаче. Беше млад и съкрушен. Не можеше да разбере. И докато главата му се полюшваше, а тялото му лежеше високо на носилката, сълзи се стичаха по разстроеното лице на Херцог и изпълваха хлътналите му бузи и очи. Спомняше си, че когато се върна, щом падащият мрак го подплаши, този човек, който се оказа негов баща и винаги е бил такъв, макар и да не го беше знаел - Феликс Кьониг, седеше на същото място, където го беше оставил, втренчен в тъмнеещата борова гора долу, стар и уморен. Те се върнаха в лагера, запалиха огън и баща му започна да разказва истории за баснословните Хималаи, за Индия и пазарите за подправки в Бомбай, за свещените реки в Азия и за древните манастири в Тибет.
Докато монасите го носеха и той си мислеше, че не знае къде го водят, но че това няма значение - целият живот на Антон Херцог мина пред очите му. Спомни си времето, когато учеше азиатски езици в Харвард, младежката радост, когато му предложиха работа като репортер стажант във „Вашингтон Поуст". Дните в Шанхай, когато беше нещатен дописник - най-щастливото време в неговия живот. Многото му пътувания да изучава дивия запад на Китай: чутовните стари градове по Пътя на коприната, огромната Гоби и необятното пясъчно море на пустинята Такламакан. И ежегодните му връщания в Аржентина, за да прекара едномесечния си отпуск у дома при своите родители. Бяха се оттеглили в пенсия в Пилар - там въздухът беше по-хубав, и бяха успели да съберат достатъчно пари за парче земя в пампасите. В далечината имаше гори, реки и планини. Спомняше си как баща му разказваше за И Дзин, как водеха дълги разговори за Германия и войната. Винаги е бил вманиачен на тема войната и какво се бе случило в Германия, за да се стигне до нея. Изглежда само за една нощ цяла цивилизация беше изчезнала от бреговете на Рейн, за да бъде заместена от нова етика, нов световен ред и нов морал. Спомняше се безкрайните въртящи се в кръг разговори и пълната неспособност на неговия баща да разбере собствените си мотиви.