Царството

Джек се обърна, когато крачките ѝ се разколебаха, и я успокои:

- Погрижил съм се за всичко, просто ме следвай.

Сигурно не беше толкова лесно да напуснеш някоя държава, без да вдигнеш под тревога властите, каза си тя. Когато стрелна поглед през рамо обаче, пазачът продължаваше да си седи и гледа телевизия, сякаш изобщо не беше минавала оттам.

- Как го направи? - прошепна тя на Джек Адамс или по-точно на неговия гръб, защото той правеше такива широки крачки, че едва успяваше да го следва.

- Не си ли доволна от това, че се оправям по мой начин?

- Предполагам, че трябва да съм.

- Прекрасно. Нека побързаме, защото самолетът ще излети след минути.

Би могъл да положи поне малко усилия да бъде по-дружелюбен, помисли си Нанси. Когато обаче се изравни с него, се зачуди дали е нервен или просто съсредоточен върху предстоящата задача. Тя отправи поглед напред. Асфалтът на летището се простираше в мрака подобно на голямо черно езеро. В далечината се виждаха светлини на разпръснати самолети, които чакаха да излетят. Отвъд тях контролната кула и ниският покрив на пътническия терминал светеха с изкуствена светлина.

- Чий е самолетът?

- На един приятел. Халед Хюсеин.

Тя погледна към него, очаквайки, че ще добави нещо повече за този Хюсеин, но устата му си остана стисната. Малък трактор, който влачеше няколко ремаркета, натоварени с багаж, мина с бръмчене покрай тях. На покрива му премигваше оранжева сигнална лампа. Джек почти не намали крачка, докато керванът се изнизваше пред тях. След още една минута ходене стана ясно към кой от самолетите са се упътили. Нанси видя цистерната да си прибира маркучите, а един мъж в шалвари и блуза чакаше в подножието на стълбичката. Джек му помаха с ръка.

Двигателите на самолета вдигаха такъв шум, че беше невъзможно да се чуе каквото и да било, затова, когато стигнаха стълбичката, мъжът просто ги покани с жест да се качват.

Щом се озоваха вътре, Нанси направи това, което ѝ казаха. Седна в седалката до тази на Джек Адамс и си сложи колана. Моторите бръмчаха оглушително, защото вратата още беше отворена. Когато Джек я попита готова ли е, тя кимна рязко. Сега, когато вече бяха в самолета, той не изглеждаше толкова напрегнат, помисли си тя. После мислите ѝ се върнаха на онова, което ѝ беше казал Джеймс, и наученото от интернет и Мая. Не можеше да схване всичко, затова множество въпроси се въртяха из главата ѝ. Направо не можеше да се откъсне от тях. Най-великата история, която светът някога е чувал? Какво е имал предвид Херцог с това? Или просто се е изфукал по странен начин пред впечатлителната си годеница? Съществува ли изобщо Книгата Дзян? Дали има някаква истина в тези стари митове? Какво означават странният знак, символът върху медала и емблемата на Обществото „Туле"?

Тя отчаяно поклати глава. Ами Антон, как се е справял с бремето да знае, че баща му е бил член на странна езотерична секта, която уж била забъркана в едни от най-странните действия на нацистите? Никой в „Трибюн" не знаеше нищо за това, но и защо да знаят? Херцог имаше право на личен живот и не би трябвало да има значение дали баща му е стълб на обществото или сериен убиец. Той беше друг човек. Всеки заслужава да бъде оценяван според собствените си достойнства. Нанси не вярваше в генетичното предопределение, че злият човек ще отгледа зъл син. Тя не би съдила никого за греховете на неговите родители. Обаче още докато правеше това изявление наум, знаеше, че вече мисли по различен начин за Антон.

Причината беше може би в поведението му. Вместо да направи всичко възможно да забрави съмнителните дейности на Феликс Кьониг, той сякаш бъркаше в бащиното си минало и искаше да го извади на светло. Хиляди германци, десетки и стотици хиляди имаха роднини, тясно набъркани в греховете на нацисткия режим. Но да съживиш тяхната мания, да я превърнеш в движеща сила на своя живот - това вече не беше нормално, а опасно. От друга страна, Антон може просто да проявява интереса на историк към работата на своя баща. Така би било най-благородно да мисли. Но пък да зареже бременната си приятелка в преследване на една мечта...