Царството

- Всички доказателства сочат към Пемако, но накрая, за да бъда съвсем сигурен, се допитах до Оракула. В едно от най-недвусмислените предсказания, които някога съм получавал, той ми нареди да отида.

Заместник-игуменът го погледна недоверчиво.

- И значи заряза всичко? Работата си, нали каза, че си журналист?

- Моята работа е да пътувам и да проучвам разни истории. Изобщо не съм планирал да отсъствам толкова дълго. А и миналият ми живот е твърде обикновен - просто подготовка за това последно пътуване. Не ме интересува какво мислят - това е краят. Не давам пет пари за вестника, не давам пукната пара за миналия си живот.

- Сам ли пътуваше?

- Не, с един тертон¹³, лама на име Туптен Джинпа. Бях го наел, за да ми помогне да открия вратата. Бях решил да не взимаме шерпи, затова сами си носехме припасите. Изучавал съм тантрическите практики, така че мога да оцелявам с шепа цампа¹⁴ дори когато трябва да понасям големи физически натоварвания...

Белият отново замълча, за да се изкашля силно. Той умира, помисли си заместник-игуменът. Помисли го съвсем спокойно и се запита колко ли време още това съсипано тяло ще остане живо. Може би само докато разкаже своята история, каза си той. Вероятно след това ще поеме пътя на Бардо Тодол¹⁵. Никога няма да стигне до пещерите, защото няма да оцелее при спускането.

- Спуснахме се в долината Цангпо - разказваше мъжът с тих глас. - Прекосихме реката при желязното въже малко под манастира Литанг - вашия манастир. Не искахме да привличаме внимание, така че избегнахме контактите с вашите монаси. Тръгнахме през джунглата, като се ориентирахме по околните върхове. Накрая стигнахме до нашата цел - малка отшелническа килия на два дни път от Литанг гомпа. Нашият план беше да изпълним тантрическата практика чуленметок¹⁶. Запознат ли си?

- Не. Чувал съм за него, но нашият орден не позволява да го използваме.

- Както и да е, добър е за прочистване на съзнанието и Тертон Джинпа беше сигурен, че ще ни покаже скритата пътека, за която говореше баща ми. Отшелническата килия не беше нещо повече от четири каменни стени с покрив, който едва успяваше да пази сушина. Беше разположена на малко възвишение, заобиколена от полета с рододендрони, които постепенно се преливаха в растителността на джунглата. Точно пред килията имаше малко парче земя, на което човек можеше да медитира, с прекрасен изглед към околните полета и краищата на гъстата гора. Тертон Джинпа започна да прави каша от смачканите венчелистчета на цветята. Неговата рецепта включваше осемнайсет различни видове диви цветя, някои от които се срещаха само в долината Пемако. Всички съдържат редки фитохимикали, които стимулират определени части на мозъка и тялото.

Постихме двайсет и един дена, като през това време не се хранехме и пиехме само по чаша вода дневно, в която беше разтворен цветният екстракт на тертона. Когато настъпи петият ден, помислих, че ще умра. Главата ме болеше така, сякаш я мачкаха в хаван, а очите ми пулсираха в орбитите. Езикът ми сякаш беше залепнал за небцето, бузите ми се бяха впили във венците. Едва успявахме да помръднем крайниците си и ден и нощ просто седяхме с кръстосани крака пред килията. Когато валеше, се прибирахме в тъмната колиба. Щом затворех очи, всичко, което можех да усетя и чуя, беше вода. Търкалящите се вълни на сладководен океан. На петнайсетия ден с мен настъпи странно преображение. Болката започна да изчезва. Първо беше заменена от усещане за умора и замайване, но после и те изчезнаха и се чувствах така, сякаш съзнанието ми може да обхване цялата долина. Когато отворих очи и погледнах многоцветните пеперуди и птички, които прелитаха от цвете на цвете пред килията, изпитах усещането, сякаш летя заедно с тях и смуча нектара от венчелистчетата на прекрасните диви орхидеи. Когато видях смъртоносните зелени и червени диамантени усойници да пълзят покрай мен по земята, не се изплаших. Почувствах, че съм в мир със змиите и те няма да ми причинят зло. Маймуните идваха при нас и нежно ни милваха, а веднъж един ягуар излезе от джунглата, прекоси полето и ме близна по бузата. Чулен метокът подейства и ние бяхме напуснали нашите тела и навлезли в долината.

Когато на двайсет и първия ден се събудих, тортонът беше приготвил цветен чай, в който разбърка съвсем малко ечемично брашно. Аз не исках да го пия, защото държах да запазя състоянието на благословено единство с околната природа, но той настоя да го изпия до последната капка. След това събрахме скромните си вещи и без да си кажем и дума, поехме в посока, която едновременно беше и не беше наш избор. Макар да не вървяхме по пътека, а бавно криволичехме из джунглата, нито веднъж не се поколебахме, нито веднъж не се върнахме или променихме посоката. Някакъв друг инстинкт или съзнание ни насочваше.