Царството

Това продължи три дни, с кратки спирания на всеки пет часа за още цветен чай и ечемично брашно. Най-накрая, вечерта на третия ден, бяхме излезли от джунглата и вървяхме с труд по един сипей към проход, който не бяхме забелязали в началото и не беше отбелязан на нито една от картите на ламата. Пътеката сякаш нямаше край и с моята отслабнала физика, след като не бях ял цяла седмица, не бях съвсем на себе си и едва крачех. Тогава се случи нещастието. Тертонът, който вървеше пред мен, се подхлъзна на сипея и за секунди изчезна надолу в тесния проход. В състояние на силно отчаяние аз бях на крачка да се хвърля след него. Някак си успях да запазя последните проблясъци на съзнание и стъпка по стъпка започнах да се спускам по трудната пътека към дъното на клисурата. Ламата беше мъртъв.

Антон Херцог замълча. Той очакваше някаква реакция, но игуменът не проговори. Чуваше се само плющенето на дъжда като фонов шум на джунглата: животните крещяха, а птиците се провикваха от своите клони. Заместник-игуменът гледаше с ужас и объркване мъжа пред себе си. Не знаеше какво да мисли и със сигурност не би могъл да измисли какво да каже. След около минута мълчание Херцог заговори отново:

- Почти умрял от глад и с увеличена чувствителност от суровите изпитания през последните седмици, стоях дълго време на дъното на прохода и изплаквах тъгата си. Успях някак да издърпам тялото на тертона върху стръмния сипей, огрян от слънцето. Там в хладния кристално чист въздух на високите планини аз го подготвих за небесно погребение. Бях толкова отслабнал, че едва успях да го направя, макар че разполагах с индийски армейски нож. След като го насякох и противните белоглави лешояди се събраха в нетърпеливо очакване на угощението, аз се изкачих нагоре по склона и полегнах, обхванат от страшно изтощение.

В това състояние, завит в палто от якова вълна, моята чуба, трябва да съм пролежал два дни и две нощи, изгладнял до границата на лудостта. Без цветен чай да поддържам физическите си функции, съзнанието и тялото ми започнаха да изключват. Вторачен в мрака, аз се реех над Хималаите и посетих звездите и луната. Заедно с тертона се спуснах до преизподнята и видях морето на вечността под нея. Бях започнал да се изплъзвам от тази действителност и започнах да чувствам, че няма да е толкова печално и че ме чака дълъг път...

Тогава една ръка докосна рамото ми. Когато успях да фокусирам погледа си, видях китаец на около шейсет години. Той ми говореше и притискаше манерка с вода към моите устни. В нея имаше топла течност, която ме сгря до мозъка на костите. Малко се съживих и успях да седна. Тогава открих, че мъжът е съпровождан от шерпи. Самият той пътуваше в носилка с пердета, носена от четирима шерпи. С мен говореше на китайски и когато обясних откъде съм, ми отговори на съвършен английски с отлично произношение.

- Добре дошъл. Голям късметлия си. Ние минаваме по тези места веднъж на десет години. Нямаме голяма нужда от връзки с външния свят. Трябва да дойдеш в нашия манастир. Там ще ти помогнем да възстановиш своите сили.

Направо не вярвах на ушите си. Наистина извадих голям късмет, но имах някои въпроси.

- Много благодаря за предложението и съм готов да го приема. Но имам нужда от помощ. Далеч ли съм от Шангри Ла? Така ли се казва вашият манастир?

- Не, не си далеч. Остани с нас. Ще откриеш, че нашето гостоприемство е неподражаемо.

Направо не можех да скрия радостта си. В разказа си моят баща ми беше казал как бил поканен да посети Шангри Ла от възрастен китаец, който говорел много добре английски. Така че не само бях спасен от смъртта, а подозирах и че ще бъда заведен в центъра на свещеното царство. Сдържаността на възрастния китаец по въпроса дали неговият манастир се казва Шангри Ла или не, съвсем не ме изненада. Тя беше в пълно съзвучие с митичността на мястото.

Той ми помогна да седна на стола в неговата носилка и през следващите пет часа крачеше до мен, а шерпите се изкачваха все по-високо и по-високо в прохода, докато най-накрая не го преминахме и започна стръмно спускане...

В този миг един нисък и набит монах се приближи до игумена и започна да шепне нещо в ухото му. Херцог чу шумолене, сякаш от листа, докато монахът долагаше нещо. В джунглата нещо се движеше - усещаше го дълбоко в себе си. Някаква сила, нещо идваше за него. Знаеше, че щяха да го намерят. Беше само въпрос на време. Не се страхуваше. Сега не можеше да направи кой знае какво. Отдавна беше минало времето, когато можеше да упражнява някакъв контрол върху случващото се. Монахът съобщаваше нещо тревожно. Макар, че Херцог не можеше да вдигне глава, за да го види, заместник-игуменът имаше тревожен вид и каза:

- Не можем повече да стоим тук. Има лоши новини. Трябва веднага да тръгнем. Ще те отнесем на безопасно място.

- На безопасно място? - попита Херцог с надежда в гласа.

- Да. В свещения град Агарти, но трябва да тръгнем веднага.