Царството

В този момент един от монасите забеляза, че лицето на белия човек е свито в гримаса, юмруците му са стиснати и той самият се опитва да изкрещи. Отслабналото като скелет тяло беше напрегнато, сякаш очакваше някой да го нападне. Къде ме носят, питаше се Херцог, но не можеше да мисли. Не беше сигурен къде е и понякога полюшването на носилката го караше да смята, че е на кораб по време на буря. Намираше се в неспирно вълнуващия сс океан, след това летеше - летеше в бурята, а после седеше в сенките на буеносайреския парк. Объркването изчезна или той вече не го осъзнаваше. Баща му беше до него и му разказваше за Шангри Ла.

- Аз го видях - разказваше той. - Видях градове и митични оазиси. Видях Шангри Ла.

Разказа на сина си как са пътували със зашити германски марки в подгъвите на кожусите си и златни кюлчета, подпечатани със свастиката, от които краката на техните мулета се подгъвали. В спомените на Кьониг Мюнхен и Сталинград се смесваха с Бомбай и Тибет. Миналото му се изливаше, като заплашваше да срути целия му усет за действителността. Херцог се беше хващал за намеци и следи, тук дума, там изречение - както претърпелият крушение моряк се вкопчва в дъска, като смята, че стига да успее да се държи за нея, в някакъв бъдещ момент вълните ще го изхвърлят на сушата. Докато не се оказа на ръка разстояние от онова, което вече се бе превърнало в негова мания и мечта.

Най-накрая баща му бе заговорил за място на несравнимо спокойствие. Долина, в която пагодите се впивали в отвесните склонове като красиви редки орхидеи. Място, което може да съществува само в мечтите. Разказа, че пристигнали там, пресичайки планините и минавайки през дълбоки клисури. Отнело им месеци и струвало живота на трима от техните шерпи. Вече били готови да се върнат, когато рано една сутрин се събудили и видели пратеник от царството да ги чака на пътеката пред тях. Пратеникът бил стар китаец, който говорел чудат еднов-ремешен английски и им обещал гостоприемство и почивка. Приели поканата и го последвали по опасен път - пътека, която никога не биха могли сами да намерят. Най-сетне, след още два дни катерене пристигнали под обвити в облаци върхове. Сред пагодите царяла дълбока тишина. Избрано братство от Учители ръководело света чрез насочена медитация. Те били царе на подсъзнателното, техните нареждания прониквали в най-тъмните дълбини на човешката душа.

Сега Херцог разбра, че е в съзнание, защото това беше ясен спомен - през опиумната мъгла той се бореше да си припомни всичко. Избрано братство - това си спомняше. Чрез практики, развити в минали времена, те толкова подобрили своето съзнание, че можели да пренебрегнат своето его и да се спускат в общия басейн на съществуването, за да манипулират страховете и желанията на човешката раса. Защото те са богоподобни и всичко, на което ставаме свидетели през своя кратък живот - война и разрушения или мир и благоденствие, е само малък фрагмент от техните огромни замисли. Техните психически машини се завъртат и империи се издигат или падат. Ние не сме автори на собствената си съдба. Ние сме невежи смъртни, залитащи от любов към омраза и обратно, вярвайки в състояние на самозаблуда, че контролираме събитията, че сме активната страна в нашата съдба. Истината е, че сме собственост. В известен смисъл сме обработвани, отглеждани и развивани, докато царете живеят в бляскава слава в дворци, които са се вкопчили в стените на самите небеса. Там, в сърцето на двореца, в най-вътрешното светилище, където стените са от полирано злато, баща му беше взел от аналой и държал в ръце най-святата и търсена арийска реликва за всички времена.

И каква е тя, го беше попитал Херцог, а в джунглата пресъхналата му уста наподоби думите. Беззвучно, затова никой не обърна глава към него. Не получи отговор. Как изглежда? Също остана без отговор. Феликс Кьониг видя ли Учителите? Да. И защо си е тръгнал? Какво се е случило с неговите другари? Как би могъл да стигне до тази прекрасна земя? Мълчание. Забрава.

Никакви спомени. Нещо се беше случило, нещо, което е предизвикало изхвърлянето му от този рай. Или пък сам се беше изхвърлил?

Пръски блестящо смарагдово зелено. Херцог го видя и сметна, че е в миналото или в историята, която баща му беше разказал. Но можеше и да са листата на джунглата, блеснали под слънчевите лъчи. После отново започна да сънува: сън в съня. Високи пътища, златни магистрали, полета, покрити с красиви цветя, камък, статуя, Учител, цар, царица, дворец, любовник на остров някъде в облаците...

Облаците, мърмореше той, докато монасите го носеха през джунглата. И Херцог знаеше, че се е загубил и че е сам.

27

Паркираха пред пуста врата в летищната ограда. Наоколо цареше мрак, като се изключат светлините на издигащите се на фона на нощното небе самолети. Нанси закрачи бързо след Джек Адамс към малък пропуск, в който пазачът се беше разположил на стола и гледаше телевизия. Не беше сигурна дали просто да не му обръща внимание, или да бръкне в чантата си и да му покаже своя паспорт.