Царството

Той започна да се измъква от спалния си чувал, а шерпите изпълзяха от палатката в снега, подобно на тюлени, които изскачат от дупката си в леда.

-Ще се върна след малко с нещо за закуска - каза Джек.

- Цампа? О, да, не се притеснявай. Няма да изчезне от менюто на този хотел.

Нанси успя да се изсмее, макар и дрезгаво. После се загледа как той изчезва през изхода на палатката. Чувстваше се малко по-добре. Усещането за изтощение беше толкова силно, сякаш не можеше да продължава повече. Да, наистина не беше продължила, напомни си тя. Тялото ѝ просто беше поискало почивка от цялата лудория. То само беше решило, че му стига толкова, независимо какво искаше съзнанието ѝ.

Сега, когато четиримата мъже бяха излезли, палатката беше много по-студена. Джек се появи и ѝ подаде алуминиева чиния с цампа и канче с чай.

- Закон в хотела, коса черта, болницата е, че трябва да опразниш и двете съдини. Никакви оплаквания и едва тогава ще преоценим твоя случай.

Това не е толкова лошо, помисли си Нанси с усмивка. Чувстваше се относително уютно и затоплена, а Джек ѝ стоеше на крака, макар слугувансто му да беше доста театрално. Сигурно се беше тревожил за нея. Много естествено, защото сигурно не искаше да изгуби човека с чековата книжка заради тази опасна планина. Винаги гледай работодателите ти да са живи - сигурно това е неговата мантра. Вероятно е несправедлива. Може би е бил искрено загрижен за нея. Тя започна да осъзнава, че той съвсем не е такъв наемник, какъвто го беше обрисувал Кришна.

Херцог трябва да е корав мъж, каза си тя, макар да е на шейсетина години. Това изкачване беше достатъчно трудно дори за човек на нейната възраст, а ѝ бяха казали, че той продължава да се катери по скалите. За да ходиш по планините, са нужни физическа сила и воля. На неговата възраст обаче силата на волята трябва да преобладава, за да компенсира напълно намаляващите сили на тялото. За да осъществи това изкачване на тази възраст, трябва да е човек с желязна воля. Или, сети се тя мрачно, магьосник, способен с магии да се катери по тези древни клисури, изкривявайки свойствата на материалния свят. Не, това не е възможно, но кое всъщност е възможно и кое не? Вече не знаеше и не можеше да си представи.

44

Последното изкачване беше почти толкова ужасно, колкото Нанси очакваше. Може би вече се беше аклиматизирала или двайсет и четирите часа сън я бяха ободрили. Каквато и да беше причината, тя стигна лежащия на близо четири хиляди метра надморска височина проход, без да се налага да почива отново. В началото не разбра, че това е върхът на прохода. Просто видя, че групата е спряла, но за малко се сви на две, опитвайки се да си поеме дъх. Когато отново вдигна очи, забеляза няколко големи купчини камъни и стотици молитвени знамена, които се полюляваха в мъглата. Въздухът беше пропит с ледена влага и не се виждаше на повече от двайсет метра. Вероятно гледката беше зашеметяваща, но тя никога нямаше да разбере. Когато стигнаха до първата каменна грамада, шерпите запяха и завързаха няколко цветни парцалчета за дебелите дръжки на знамената. После заговориха развълнувано на Джек. Нанси поиска да разбере за какво става дума.

- Казват да се насладим на студа, докато можем - изсмя се Джек, защото също беше в приповдигнато настроение. - Скоро ще се спуснем четири-пет хиляди метра надолу и ще стане страшно горещо.

Беше ѝ трудно да повярва, но не след дълго потеглиха отново и след около час мъглата изчезна и тя можеше ясно да вижда пътеката пред тях и околността. Намираха се в горния край на тучна тропическа долина. Пътеката пред тях приличаше на гравирана лъкатушеща черна линия по стръмните сипеи. Очакваше ги спускането, приятно разнообразие след безмилостното изкачване през последните дни.

Крачеха бавно надолу и постепенно сипеите започнаха да се покриват с растителност. Първо - високи до глезените папрати джуджета, после - стигащи до кръста храсталаци. Когато се спуснаха на около три хиляди метра, се завърнаха и дърветата. Както шерпите бяха предсказали, започнаха да си свалят дрехите. Първо палтата от овча вълна, после чубите. Слънцето се издигаше точно над главите им и на небето нямаше нито едно облаче, което да им предложи сянка - само безупречно лазурно небе, а около тях - все по-пищна растителност.

Пътят им се виеше през джунглата и сега стерилната тишина на високите планини се смени с какофония от шумове: насекоми и животни се промъкваха през шубраците, животът кипеше в цялото му цветово и видово разнообразие. Спряха да обядват в едно изоставено село, заобиколено от всички страни с житни ниви, отчасти погълнати от джунглата. Извадиха вода от изоставения кладенец, дезинфекцираха я с няколко капки йод и приготвиха чай и цампа.