Царството

- Или ще се върнем, или ще влезем сами в джунглата - отговори Джек. - Не можем да рискуваме да продължим по пътеката, не и когато знаем защо са тук войниците. Разчитах да ги подкупя, ако случайно попаднем на тях. Правил съм го преди в гарнизона им. Те са просто сбирщина пияници, но сега са изпратени тук със задачата да намерят Херцог, затова номерът с подкупа няма да стане. Направо ще ни арестуват и един Бог знае кога и дали ще успеем да се измъкнем.

Той замълча за малко и после добави:

- Може би Антон наистина е шпионин. Възможно е китайците да знаят нещо, което ние не знаем. Може би цялата тази история с баща му и нацистката терма е просто прикритие или чиста случайност.

Той замълча отново и потъна в мисли, но после добави:

- Но не мога да си представя кому е притрябвало да шпионира в Пемако. Тук няма какво да намериш, а той и без това познава района като джоба си.

Сега замълчаха и двамата. Нанси оглеждаше съсипаните ниви. В това няма смисъл, каза си тя за пореден път. Херцог беше целта на китайците и никой не можеше да каже какво знаят. Тя погледна назад към сипеите, издигащите се над тях върхове и обвития с мъгла проход Су Ла. Не искаше да влиза в джунглата. Тя я плашеше, гадеше ѝ се от нея. Сигурно навсякъде беше пълно с насекоми, змии, пиявици и диви животни. Пътеката беше сравнително лесна. Тя се виеше от населено място към населено място, така че винаги щяха да сс намират само на няколко часа път от убежище. Джунглата беше нейната представа за кошмар наяве, но от друга страна, нямаше никакво намерение да се връща.

45

След няколко минути пътеката изчезна от погледа им и вече не чуваха шума на реката. Странни викове и щракане изпълваха въздуха и се състезаваха с жуженето и шумоленето на насекомите в храсталаците. Това беше каскада от звуци, създавани от милиони и милиарди малки гадинки. Джек беше дал на Нанси да се намаже с репелент срещу комари и я посъветва да го използва щедро, но изглежда нямаше особено въздействие: непрекъснато трябваше да се плясва, за да размаже някой хранещ се с кръвта ѝ комар. Напредваха бавно. Наистина имаше пътеки, и то твърде много, но бяха тесни и обрасли. Понякога завършваха в нищото и ги принуждаваха да се връщат обратно.

След като шерпите ги бяха изоставили, трябваше сами да носят багажа. Бяха оставали палатката на шерпите, но взеха парафиновия котлон, съдове, спалните чували, две малки чувалчета с цампа, два чифта кукри. Нанси научи, че това са непалски ножове с дебели извити остриета, които се използват за сечене. Като се добавят и бутилките им с вода, тежестта, която трябваше да носят, не беше малка. Освен това Нанси беше избрала да носи дрехи с дълги ръкави, които се надяваше да станат последна преграда срещу хилядите хапещи насекоми. Това означаваше, че се поти, докато върви, защото беше прекалено горещо. Въпреки това нямаше намерение да се разголва повече и да им предлага угощение.

Ориентираха се по изгледа към склона на долината, който от време на време се откриваше пред тях. Така поне нямаше вероятност да се изгубят напълно, защото местността беше като тунел и всмукваше тях, реката Ярланг Цангпо и всичко друго, което се движеше на юг по посока на зъберите на границата с индийската провинция Лсам. Но, както беше обяснил Джек със сериозно лице, съществуваше възможността при един погрешен завой да пропилеят часове и дори цели дни в безплодно лутане или въртене в кръг. Не разполагаха с храна и вода, за да си позволят подобни грешки, затова беше важно да не се отклоняват от курса.

След четири часа ръцете на Нанси вече я боляха от разгръщането на храсталаците. През по-голямата част от пътя дърветата бяха на около десетина метра едно от друго. От хилядолетия бяха расли така, че всички да имат достъп до слънчевите лъчи. Но на някои места, където почвата се променяше или където теренът ставаше по-стръмен, имаше големи площи висока до раменете им растителност или завеси от бръшлян, който висеше от ниските клони на дърветата. На други места почвата ставаше блатиста, тогава трябваше да балансират по паднали дънери. Един от тях беше толкова гнил, че се разпадна, когато Нанси стъпи върху него, и тя едва не падна в гнилочта, пълна с черни насекоми. На други места напредваха лесно, защото почвата беше твърда. Тогава настроението на Нанси сс подобряваше. Там между дърветата имаше разстояние, въздухът беше прохладен заради сянката, която хвърляха короните им. На някои места дори беше възможно да се вижда стотина метра напред. Точно когато ѝ минаваше мисълта, че в края на краищата не е толкова тежко, те потъваха в друг участък с гъста растителност и трябваше да криволичат, като всеки момент можеха да попаднат в задънена улица.