Целуната от сянката

Но не достатъчно. Трима стригои ги причакваха в една от мрачните ниши покрай стените. Ние също бяхме минали покрай тях, но те явно нарочно ни бяха пропуснали да отминем напред. Всичко стана така светкавично, че никой не успя да реагира навреме. Един от стригоите сграбчи Селесте. Кучешките му зъби се забиха в бузата й. Чух задавения й вик и видях как навсякъде плисна кръв. Друг стригой се нахвърли върху госпожа Кармак, но майка ми успя да го отблъсне и да изтласка Кармак към нас.

Третият стригой сграбчи Дмитрий. Откакто го познавах, никога не бях виждала Дмитрий да се колебае. Винаги е бил бърз, винаги е бил по-силен от всички останали. Ала не и сега. Този стригой го изненада и това леко предимство се оказа решаващо.

Изумих се. Беше русият стригой. Същият, който ме бе заговорил в разгара на битката.

Той сграбчи Дмитрий и го повали на земята. Те се вкопчиха, сила срещу сила, и тогава видях как кучешките зъби на стригоя се впиха във врата на Дмитрий. Червените му очи проблеснаха и после се вторачиха в моите.

Чух още един вик — но този път моят.

Майка ми се опита да се върне към търкалящите се на земята двама мъже, но насреща й изскочиха още петима стригой. Настъпи пълен хаос. Повече не успях да видя Дмитрий. Не разбрах какво се случи с него. Докато се опитваше да реши дали да побегне, или да се бие, по лицето на майка ми се изписа нерешителност. И тогава, с израз на безкрайно съжаление, тя се обърна към изхода и се затича към нас. Междувременно аз се опитах да вляза обратно навътре, но някой ме спря. Беше Стан.

— Какво правиш, Роуз? Идват още.

Нима не разбираше? Дмитрий беше там. Трябваше да измъкна Дмитрий.

Майка ми и Албърта изскочиха навън, влачейки госпожа Кармак. След тях се впусна група стригои, но се спряха на изхода заради чезнещата дневна светлина. Аз още се борех със Стан. Той не се нуждаеше от помощ срещу мен, но майка ми ме хвана за ръката и ме издърпа настрани.

— Роуз, трябва да се махаме от тук!

— Той остана там вътре! — изкрещях и се задърпах с всички сили. Как можех да избивам стригои, а не можех да се освободя от тези двамата? — Дмитрий е вътре! Трябва да се върнем за него! Не можем да го изоставим!

Мятах се истерично, крещях срещу всички тях, че трябва да спасим Дмитрий. Майка ми здраво ме разтресе и се наведе тъй близо до мен, че между нас останаха само няколко сантиметра.

— Той е мъртъв, Роуз! Не можем да се върнем вътре. Слънцето ще залезе след четвърт час, а те само това чакат. Ще трябва да се промъкваме в тъмното, за да се скрием зад защитните пръстени. Нуждаем се от всяка секунда — времето може да не ни стигне.

Видях как стригоите се струпаха около входа. Червените им очи проблясваха в полумрака. Закриха изцяло входа. Може би бяха десетина. А може би повече. Майка ми беше права. С тяхната ненадмината бързина на придвижване можеха да ни настигнат дори и за по-малко от четвърт час. И все пак не можех да направя нито крачка. Не можех да спра да гледам втренчено пещерата, където Дмитрий остана жив погребан, заедно с половината от душата ми. Не можеше да е мъртъв. Защото ако беше, и аз щях вече да съм мъртва.

Майка ми ме зашлеви силно и болката ме извади от унеса.

— Бягай! — кресна ми тя. — Той е мъртъв! Но ти няма да умреш!

Видях паника по лицето й, паника да не би аз — нейната дъщеря — да бъда убита. Спомних си какво ми бе казал Дмитрий: че предпочита той да умре, отколкото да ме види мъртва. Ако продължавах да стоя там глупаво и да позволя на стригоите да ме докопат, щях да предам и двамата.

— Бягай! — изкрещя майка ми отново. И аз побягнах с лице, обляно от сълзи.

Глава 28

Следващите дванайсет часа бяха най-дългите в живота ми. Нашата група се завърна в кампуса, без да се натъкне на опасности, като през повечето време отстъпвахме на бегом — което много ни затрудни заради големия брой ранени бойци. През цялото време ми се повдигаше, най-вероятно заради присъствието на стригой близо до нас. Дори да се спотайваха някъде там, не ни настигнаха, така че на мен може би ми се гадеше заради всичко, което се бе случило в пещерите.

След като се озовахме зад защитните пръстени, аз и останалите новаци бяхме напълно забравени. Вече бяхме в безопасност, а възрастните си имаха достатъчно други грижи. Всички пленници бяха спасени — всички онези, които бяха оцелели. Както се опасявах, стригоите бяха убили един още преди да нахлуем в скривалището им. Това означаваше, че бяхме спасили дванайсет. Шестима пазители — включително Дмитрий — бяха загубени. Този резултат не беше лош, като се има предвид с колко много стригой се бяхме сблъскали, но като се извади второто число от първото, се получаваше, че всъщност бяхме спасили само шестима. Струваше ли си това загубата на всички тези пазители?