Целуната от сянката

Накрая цялата група отмина. Пет тела, но ми се сториха като петстотин. Но тялото, което очаквах да видя, го нямаше. Онова, което се ужасявах да видя върху носилка. Изтичах при майка си. Тя помагаше при носенето на една от носилките. Не ме погледна, но нямаше съмнение, че се досети какво ще я попитам.

— Къде е Дмитрий? — попитах нетърпеливо. — Той… — Толкова се надявах, толкова вярвах, че ще го видя. — Жив ли е? — О, господи, нима си чул молитвите ми? Ами ако беше останал там тежко ранен и чакаше да му пратят лекарска помощ?

Майка ми не ми отговори веднага. Когато заговори, едва познах гласа й.

— Той не беше там, Роуз.

Препънах се в неравната земя. Трябваше да се затичам, за да я настигна.

— Почакай, какво означава това? Може би е ранен и трябва да му помогнем…

Тя все още избягваше да ме погледне в очите.

— И Моли я нямаше.

Моли беше онази жена морой, от която се бяха хранили стригоите. Беше на моята възраст, висока и красива. Помня, че видях окървавеното й тяло в пещерата. Тя поне със сигурност беше мъртва. Нямаше начин да е оживяла и да е излязла. Моли и Дмитрий. Телата на двамата бяха изчезнали.

— Не — ахнах аз. — Нали не мислиш, че…

Една сълза се отрони от окото на майка ми. Никога не я бях виждала да плаче.

— Не зная какво да мисля, Роуз. Ако е оцелял, възможно е… възможно е да са го взели за по-късно.

Мисълта за Дмитрий като „закуска“ за стригоите беше прекалено ужасна, за да бъде изказана, но поне не толкова ужасна като алтернатива. И двете го знаехме.

— Но те не може да са взели и Моли за по-късно. Тя беше мъртва.

Майка ми кимна.

— Съжалявам, Роуз. Не можем да сме сигурни. Вероятно и двамата са мъртви, а стригоите са отнесли телата им.

Тя лъжеше. За пръв път в живота ми се случваше майка ми да изрича лъжа, за да ме предпази. Не беше от тези, които биха излъгали за утеха, нито от онези, които биха разказали някоя хубава история, за да те накарат да се почувстваш по-добре. Винаги казваше истината, колкото и сурова и мъчителна да беше.

Но не и този път.

Заковах се на място, докато групата продължи да се ниже покрай мен. Лиса ме хвана за ръката, разтревожена и объркана.

— Какво става? — попита ме тя.

Не й отговорих. Вместо това се обърнах и се втурнах назад към защитните пръстени. Тя се затича след мен, викайки името ми. Никой не ни забеляза, защото, честно, кой на света можеше да е толкова глупав, че да пресече защитите след всичко, което се бе случило.

Аз обаче бях, макар че на дневна светлина нямаше от какво да се страхувам. Притичах покрай мястото, където групата на Джеси бе измъчвала Лиса, след което пристъпих отвъд невидимите граници на Академията. Лиса се поколеба за миг, след което се присъедини към мен. От тичането бе останала без дъх.

— Роуз, какво правиш…

— Мейсън! — извиках. — Мейсън, нуждая се от теб.

Отне му малко време, за да се появи. Но този път не само че изглеждаше адски блед, но сякаш и силуетът му примигваше, подобно на крушка, която всеки миг ще угасне. Стоеше там, гледаше ме и въпреки че изражението му беше както обикновено, имах странното чувство, че знаеше какво ще го попитам. Застанала до мен, Лиса не спираше да мести поглед между мен и мястото, на което говорех.

— Мейсън, Дмитрий мъртъв ли е?

Мейсън поклати глава.

— Жив ли е?

Мейсън поклати глава.

Нито жив, нито мъртъв. Светът се завъртя около мен, пред очите ми затанцуваха многоцветни искри. Тъй като не бях яла, ми се зави свят; бях на ръба на припадъка. Трябваше да се овладея. Трябваше да задам следващия си въпрос. От всички жертви… от всички жертви, които биха могли да изберат, със сигурност не биха взели точно него.

Следващите думи заседнаха на гърлото ми и докато ги изговарях, се свлякох на колене.

— Той… Дмитрий стригой ли е?

Мейсън се поколеба само за миг, сякаш се страхуваше да ми отговори, след което кимна.

Сърцето ми се пръсна. Целият ми свят рухна.

Ти ще изгубиш това, което цениш най-много…

Не за мен е говорила Ронда. Нито дори за живота на Дмитрий.

Което цениш най-много…

Говорила е за неговата душа.

Глава 29

Почти седмица по-късно почуках на вратата на Ейдриън. След нападението нямахме занятия, но нормалният ни вечерен час все още беше в сила, а вече почти наближаваше време за лягане. Когато ме видя, по лицето на Ейдриън се изписа абсолютен шок. За пръв път аз го търсех, а не той мен.

— Малък дампир — промълви и отстъпи назад. — Влез.

Направих го и едва не се замаях от алкохолните изпарения, докато минавах покрай него. Академията осигуряваше удобни и приятни апартаменти за гостите си, но той определено не си даваше труд да поддържа своя чист. Имах чувството, че от нападението не е спирал да пие. Телевизорът беше включен, а върху малката маса до дивана се виждаше бутилка водка. Взех я и прочетох етикета. Беше на руски.

— Неподходящ момент? — попитах и я оставих обратно.

— За теб моментът никога не е неподходящ — отвърна той галантно. Лицето му бе изпито и измъчено. Както винаги беше красив, но под очите му имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спал добре. Махна ми към креслото, а той се отпусна на дивана. — Напоследък не съм те виждал.

Облегнах се назад.