Целуната от сянката

— Не исках да ме виждат — признах.

След нападението почти не бях говорила с никого. Прекарвах голяма част от времето си с Лиса. Действаше ми успокоително да бъда около нея, но двете не говорехме много. Тя разбираше, че ми е нужно време, за да осмисля и подредя нещата. Просто беше до мен. Не настояваше да узнае неща, за които не исках да говоря — макар че я измъчваха доста въпроси.

Академията почете своите мъртъвци с обща възпоменателна служба, въпреки че родителите им бяха уредили всеки един да има подобаващо погребение. Аз отидох на голямата церемония. Параклисът бе претъпкан с правостоящи. Отец Андрю прочете имената на мъртвите, като сред тях бяха и тези на Дмитрий и Моли. Никой не говореше за това, което действително се бе случило с тях. И без това имаше твърде много болка и страдание. Направо се давехме в тях. Никой не знаеше как Академията ще успее да събере парчетата, да се съвземе и отново да започне нормалния си ритъм на живот.

— Изглеждаш по-зле и от мен — казах на Ейдриън. — Не мислех, че е възможно.

Той поднесе бутилката към устните си и отпи щедра глътка.

— Не, ти винаги изглеждаш добре. Колкото до мен… ами, трудно е да се обясни. Аурите ме съсипват. Наоколо има толкова много тъга. Дори не можеш да я проумееш. Излъчва се от всеки на духовно ниво. Всепоглъщаща е. В сравнение с нея твоята тъмна аура изглежда весела.

— Затова ли пиеш?

— Да. Слава богу, алкохолът пречи на аура-зрението ми, така че днес не мога да докладвам нищо за аурата ти. — Предложи ми бутилката, но аз поклатих глава. Той сви рамене и отпи нова глътка. — И така, какво мога да направя за теб. Роуз? Имам чувството, че не си дошла само за да провериш как съм.

Беше прав и аз се чувствах малко зле заради причината, поради която го бях потърсила. През изминатата седмица много мислих. Беше ми много тежко да приема и да осмисля смъртта на Мейсън и болката. Дори още не бях успяла, когато започна историята с призраците. А сега отново трябваше да оплаквам и скърбя. В крайна сметка не само Дмитрий бе изгубен. Умряха наши учители, пазители и морои. Никой от близките ми приятели не бе загинал, но с някои от жертвите посещавахме едни и същи класове. Те бяха ученици в Академията също толкова дълго, колкото и аз, и сега ми беше трудно да приема, че никога повече няма да ги видя отново. Трябваше да се справя с огромна загуба, да се сбогувам с мнозина.

Но Дмитрий… Това беше различно. В крайна сметка как можеш да се сбогуваш с някой, който всъщност не си е отишъл? Това беше проблемът.

— Нуждая се от пари — заявих направо на Ейдриън.

Той повдигна вежди.

— Неочаквано. Най-малкото от теб. Често съм получавал подобни молби от другите. Ще имам ли честта да ме осветлиш какво ще финансирам?

Отместих поглед от него и го забих в телевизора. Вървеше реклама на някакъв дезодорант.

— Напускам Академията — казах накрая.

— Също неочаквано. Остават ти само няколко месеца до дипломирането.

Погледите ни се срещнаха.

— Това няма значение. Сега трябва да свърша други неща.

— Никога не съм и помислял, че точно ти ще се откажеш да бъдеш пазител. Да не би да ставаш кървава курва?

— Не — отвърнах. — Разбира се, че не.

— Не се обиждай толкова. Това не е неразумно предположение. Ако няма да бъдеш пазител, какво друго ще правиш?

— Казах ти. Трябва да се погрижа за някои неща.

Той отново повдигна вежди.

— Неща, които ще те забъркат в неприятности?

Свих рамене. Ейдриън се засмя.

— Глупав въпрос, нали? Всичко, което правиш, те забърква в неприятности. — Отпусна единия си лакът върху облегалката на дивана и подпря брадичка на ръката си. — Защо дойде да искаш пари от мен?

— Защото ти имаш.

Думите ми отново го разсмяха.

— И защо мислиш, че ще ти дам?

Не казах нищо. Просто го погледнах, като вложих целия си женски чар в изражението си. Усмивката му се стопи и зелените му очи се присвиха озадачено. След миг отмести поглед.

— По дяволите, Роуз. Не го прави. Не и сега. Играеш си с чувствата ми към теб. Не е честно. — Отпи солидна глътка от водката.

Беше прав. Бях дошла при него, защото мислех, че мога да използвам слабостта му към мен, за да получа това, което исках. Беше гадно и долно, но нямах избор. Станах, пристъпих до дивана и седнах до него. Улових ръката му.

— Моля те, Ейдриън. Моля те, помогни ми. Ти си единствената ми надежда.

— Това не е честно — повтори той, заваляйки леко думите. — Използваш тези свои очи убийци, но не аз съм този, когото искаш. Никога не съм бил аз. Винаги е бил Беликов и само един бог знае какво ще направиш сега, когато него вече го няма.

И за това беше прав.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах, все още пуснала в ход своя чар. — Ти си единственият, с когото мога да говоря… единственият, който наистина ме разбира…

— Ще се върнеш ли? — попита той.

— Евентуално.

Той отпусна глава назад и пое дълбоко дъх. Косата му, която винаги бе изглеждала стилно разрошена, днес беше просто разрошена.