Целуната от сянката

— Не можеш да разсъждаваш по този начин — каза ми Еди, докато вървяхме към клиниката. Всички, както освободените пленници, така и техните спасители, трябваше да бъдат прегледани. — Не само че сте спасили живота на отвлечените. Вие избихте почти трийсет стригой, плюс онези в кампуса. Помисли за всичките онези хора, които биха могли да загинат, ако тези стригои бяха останали живи. Вие всъщност спасихте и техния живот.

Една рационална част от мен признаваше правотата му. Но какво общо имаше разумът с това, че Дмитрий може би беше мъртъв? Може да беше дребнаво и егоистично, но в този миг ми се искаше да разменя живота на всички спасени срещу неговия. Макар че самият той не би се съгласил на това. Познавах го.

Въпреки че шансът беше нищожен, все пак съществуваше вероятността да не е загинал. Макар че ухапването изглеждаше доста сериозно, онзи стригои може да го е обезвредил, оставяйки го в безсъзнание и да е побягнал. И сега той може би лежеше в пещерите, умиращ и нуждаещ се от лекарска помощ. Това ме влудяваше, да си го представям така безпомощен, а ние — неспособни да му помогнем. Обаче нямаше начин да се върнем обратно. Не и преди разсъмване. Друга група щеше да отиде да прибере нашите мъртви, за да можем да ги погребем. Дотогава не ми оставаше друго, освен да чакам.

Доктор Оленски ме прегледа набързо и реши, че нямам мозъчно сътресение, след което ме препрати към сестрата да ми промие драскотините. Имаше прекалено много пациенти, някои от които в доста тежко състояние, за да се занимава с мен.

Знаех, че най-умното, което сега можех да сторя, бе да отида в моето общежитие или да потърся Лиса. Малко почивка нямаше да ми се отрази зле. През връзката усетих, че тя ме вика. Тревожеше се. Беше много изплашена. Знаех, че новините скоро щяха да стигнат и до нея. В момента не се нуждаеше от мен и аз не исках да я виждам. Затова вместо към спалното помещение, отидох в параклиса. Трябваше да правя нещо, докато чаках проверката на пещерите. Да се молиш беше също толкова добре, колкото и всеки друг начин за убиване на времето.

В средата на деня параклисът обикновено пустееше, но не и този път. Не би трябвало да бъда изненадана. Като се има предвид колко смърт и трагедия ни се струпаха през последното денонощие, съвсем естествено бе всички да потърсят утеха. Някои седяха сами, просто загледани в пространството, очевидно неспособни да повярват на това, което се бе случило. Отец Андрю обикаляше редиците от скамейки и говореше с богомолците.

Намерих празна скамейка най-отзад и седнах. Свих колене, обгърнах ги с ръце и отпуснах глава върху тях. От стените над нас ни съзерцаваха иконите със светци и ангели.

Дмитрий не можеше да е мъртъв. Нямаше начин. Със сигурност щях да зная, ако беше така. Никой не може да отнеме живот от света просто така, с един замах. Не можеше да си е отишъл завинаги този, който едва вчера ме бе държал в прегръдките си. Ние бяхме толкова топли, толкова живи. Смъртта не може да заличи това.

Около китката ми беше завързана броеницата на Лиса, нейните четки. Прокарах пръсти по кръста и по мънистата. Отчаяно се опитвах да подредя мислите си под формата на някакви молитви, но не знаех как. Ако Господ съществуваше, той би трябвало да е толкова всезнаещ, че да разбере без думи какво исках.

Минаха часове. Хора влизаха и излизаха. Уморих се да седя все така свита и накрая се изпънах по цялата дължина на пейката. От украсения с позлата църковен свод ме съзерцаваха светци и ангели. Толкова много божествена помощ, замислих се, но какво реално правеха?

Дори не съм усетила, че съм заспала, докато Лиса не ме събуди. Самата тя ми заприлича на ангел, с водопада от светлоруси коси, обрамчващи лицето й. Очите й ме гледаха нежно и състрадателно, също като тези на светиите от тавана.

— Роуз — каза ми тя, — навсякъде те търсихме. Тук ли си била през цялото време?

Надигнах се. Усещах се уморена, със замъглено зрение. Тъй като не бях спала миналата нощ, а после участвах в масовата атака, никак не бе чудно, че се чувствах изцедена докрай.

— Почти през цялото време — отвърнах.

Тя поклати глава.

— Минаха толкова много часове. Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладна. — Толкова много часове. Стиснах ръката й. — Кое време е? Слънцето изгря ли?

— Не. Остават още пет часа.

Пет часа. Как можех да чакам толкова дълго?

Лиса докосна лицето ми. Усетих как магията се предаде през нашата връзка, последвана от топли и студени вълни, от които кожата ми настръхна. Раните и драскотините изчезнаха.

— Не биваше да го правиш — казах й.

Лека усмивка се появи на устните й.

— Правих го през целия ден. Помагам на доктор Оленски.

— Чух за това, но наистина е странно. Знаеш, че винаги сме се старали да го пазим в тайна, нали?

— Сега вече няма значение дали всички ще узнаят — сви рамене тя. — След всичко това, което се случи, бях длъжна да помогна. Ранените са толкова много, какво от това, че тайната ми ще излезе наяве… е, това рано или късно все щеше да се случи. Ейдриън също помогна, макар че не можа да постигне толкова много.

И тогава мисълта ме порази. Скочих на крака.