Целуната от сянката

— О, боже мой, Лис. Ти можеш да го спасиш. Ти можеш да помогнеш на Дмитрий.

Лицето й помръкна от дълбока скръб, която се предаде през връзката ни.

— Роуз — тихо промълви тя. — Те казаха, че Дмитрий е мъртъв.

— Не! — избухнах. — Не може да е мъртъв. Ти не разбираш… мисля, че е само ранен. Вероятно много лошо. Но ако си там, когато го докарат, ще го излекуваш. — После ми хрумна най-налудничавата мисъл. — А ако… ако е умрял… — Думите сами изригнаха. — Ще го върнеш обратно! Също като мен. И той ще бъде целунат от сянката.

Лицето й стана още по-тъжно. Тъга — този път заради мен — се излъчваше от нея.

— Не мога да направя това. Връщането на хората от смъртта изисква огромна сила и… освен това не мисля, че мога да го направя с някой, който е мъртъв, ъъ, от толкова дълго. Мисля, че трябва да е непосредствено след смъртта.

Чух влудяващото отчаяние в собствения си глас.

— Но ти си длъжна да опиташ.

— Не мога… — Тя преглътна. — Чу какво казах на кралицата. Говорех съвсем сериозно. Точно това ти припомням сега. Не мога да връщам към живот всеки умрял. Това ще бъде злоупотреба със силата, подобно на това, което искаше Виктор от мен. Затова пазихме в тайна дарбата ми.

— И ще го оставиш да умре? Няма да го направиш? Няма да го направиш заради мен? — Не се разкрещях, но гласът ми определено отекваше прекалено силно в притихналата църква. Повечето вече се бяха разотишли, пък и при всеобщата скръб наоколо се съмнявах някой да обърне внимание на избухването ми. — Аз бих сторила всичко за теб. Знаеш го. А ти не искаш да направиш това за мен? — Едва се сдържах да не избухна в сълзи.

Лиса ме изгледа внимателно. Милион мисли се завихриха в ума й. Преценяваше думите ми, лицето ми, гласа ми. И тогава, просто така, тя разбра. Най-сетне осъзна какво изпитвах към Дмитрий, че това беше нещо повече от привързаност между ученичка и учител. Долових как това прозрение просветна в мозъка й. Безброй парчета от мозайката си дойдоха по местата: моите коментари, начина, по който аз и Дмитрий се държахме един към друг… всичко това придоби смисъл, осъзна неща, за които е била твърде сляпа, за да ги забележи. В съзнанието й се оформиха стотици въпроси, но не ми ги зададе, нито спомена какво бе осъзнала. Вместо това само взе ръката ми в своята и ме притегли към себе си.

— Толкова съжалявам, Роуз. Толкова, толкова съжалявам. Но не мога.

След това се оставих да ме поведе след себе си, вероятно за да ме нахрани. Но като седнах на масата в столовата и се загледах в чиниите върху подноса пред мен, от мисълта за ядене ми се повдигна много повече, отколкото ако наблизо имаше някой стригой. Тогава Лиса се отказа, осъзнала, че нищо не може да ми помогне, докато не разбера какво се е случило с Дмитрий. Отидохме в нейната стая и аз се строполих върху леглото. Тя приседна до мен, но аз не исках да говорим и скоро отново се унесох в сън.

Когато се събудих, заварих майка си до леглото.

— Роуз, отиваме да проверим пещерите. Не можеш да дойдеш с нас, но можеш да ни придружиш до границите на Академията, ако искаш.

Не очаквах да ми разрешат повече. Ако по този начин щях да узная дори минута по-рано какво се е случило с Дмитрий, трябваше да отида. Лиса реши да дойде с мен и ние поехме след групата от пазители. Още се чувствах дълбоко наранена от отказа й да излекува Дмитрий, но част от мен тайно се надяваше, че тя няма да се сдържи, като го види.

Пазителите сформираха многочислена група за проверка на пещерите, просто за всеки случай, макар да бяхме напълно сигурни, че стригоите са си отишли. Те бяха изгубили предимството си от изненадата и знаеха, че ако се върнем за нашите мъртви, ще имаме числено превъзходство. Тогава всички оцелели стригои щяха да загинат.

Пазителите прекосиха защитните пръстени, а ние останалите, които ги следвахме, спряхме точно на границата на Академията. Почти никой не проговори. Вероятно щяха да изтекат около три часа, преди да се върнат, имайки предвид времето за пътя до пещерите и обратно. Като се опитвах да не обръщам внимание на мрачното, оловно тежко предчувствие в мен, седнах на земята и отпуснах глава върху рамото на Лиса. Исках само минутите да текат по-бързо. Един от мороите, владеещ магията с огъня, беше стъкмил силен лагерен огън и всички се греехме на него.

Минутите не летяха, но все пак минаваха. Някой извика, че пазителите се връщат. Скочих и изтичах да погледна. Това, което видях, ме закова на място.

Носилки. Носилки, върху които лежаха телата на тези, които бяха убити. Мъртви пазители, с бледи лица и невиждащи очи. Един от наблюдаващите сцената морои не издържа и повърна в храстите. Лиса заплака. Един по един мъртъвците се нижеха покрай нас. Гледах втренчено, вкочанена и опустошена. Питах се дали при следващото си излизане отвъд защитните пръстени щях да видя и техните призраци.