Целуната от сянката

— Добре — кимна тя уморено. — Ето какво решихме. Имаш късмет, че пазител Беликов се застъпи за теб, иначе решението ни можеше да е по-различно. Ще приемем, че не си го направила нарочно. Можеш да продължиш с практиката си и да охраняваш господин Озера. Ще е нещо като пробен период.

— Добре — кимнах. И без това по-голямата част от пребиваването ми в Академията беше пробен период. — Благодаря.

— Но има още нещо — продължи тя. — Тъй като подозрението все още остава, ще прекараш почивния си ден тази седмица в полагане на общественополезен труд.

Отново скочих от стола.

— Какво?

Ръката на Дмитрий стисна китката ми. Пръстите му бяха топли и силни.

— Седни — промърмори той в ухото ми и ме дръпна обратно на стола. — Задоволи се с това, което можеш да получиш.

— Ако това е проблем, същото ще те очаква и следващата седмица — предупреди ме Селесте. — Както и през по-следващата.

Седнах и поклатих глава.

— Съжалявам. Благодаря.

Срещата приключи. Усещах се уморена, като пребита. Нима бе минал само един ден от практиката? Със сигурност можеше да се каже, че дори следа не бе останала от щастливата възбуда, която ме бе обзела преди това. Албърта ми нареди да намеря Кристиан, но Дмитрий помоли да поговори за малко с мен. Тя се съгласи, несъмнено защото се надяваше той да помогне да ме вкарат в правия път.

Стаята опустя и аз очаквах той да седне до мен, за да ми говори за това и онова, но вместо това Дмитрий се запъти към малката маса, на която бяха оставени минералната вода, пакетчетата с кафе и шишетата с безалкохолни.

— Искаш ли малко горещ шоколад? — попита той.

Не очаквах това.

— Разбира се.

Той измъкна четири пакета с шоколад на прах, изсипа ги в две пластмасови чаши и после добави гореща вода.

— Тайната е в двойната доза — обясни, докато пълнеше чашите.

Подаде ми моята чаша, заедно с дървената бъркалка, след което се отправи към страничната врата. Редно бе да го последвам дотам, затова се затътрих след него, като внимавах да не разлея нито капка от напълнената догоре чаша.

— Къде отиваме? О!

Пристъпих през прага и се озовах на малка веранда, изцяло остъклена, осеяна с тесни маси. Нямах представа за съществуването на тази веранда до стаята за събрания, но пък в крайна сметка това беше сградата, от която се ръководеше дейността на пазителите в целия кампус. Тук рядко допускаха ученици. Освен това не знаех, че сградата има малък вътрешен двор, към който се откриваше изглед от верандата. Представих си, че ако през лятото разтвориш прозорците, ще се окажеш обкръжен от зеленина и топъл въздух. Но сега прозорците бяха заскрежени и плътно затворени, заради което не можех да се отърся от усещането, че се намирам в зимен дворец.

Дмитрий избърса с ръка прахта от стола си, аз направих същото с моя и седнах срещу него. Очевидно това помещение не се използваше често през зимата. Тъй като беше затворено отвсякъде, вътре бе по-топло, отколкото навън, но нямаше специално отопление. Въздухът си оставаше мразовит и аз притиснах пръсти към чашата, за да ги постопля. Между Дмитрий и мен надвисна тишина. Единственият шум, който се чуваше, бе, когато започвах да духам горещия шоколад. Той пресуши бързо чашата си. От години убиваше стригои. Какво бе за него малко гореща вода?

Докато седяхме и тишината ни обгръщаше все по-плътно, го изучавах над ръба на чашата си. Той не ме погледна в очите, но знаех, че е наясно, че го наблюдавам. Като всеки друг път, когато погледът ми се спираше върху него, и сега бях поразена от вида му. Меката му тъмнокестенява коса, която той често затъкваше зад ушите, без да се усети, която все не оставаше плътно стегната в опашката отзад на врата му. Очите му също бяха кафяви, някак си нежни и в същото време изгарящи. Устните му също изглеждаха така противоречиво. Когато се сражаваше или се занимаваше с нещо неприятно, се свиваха в твърда линия. Но в мигове на отпускане… когато се смееше или целуваше… е, тогава ставаха меки и бяха толкова прекрасни.

Но днес не само външността му ме пленяваше. Усещах се стоплена и сигурна само като седях край него. Той беше като островче на спокойствието след този ужасен за мен ден. Когато бях с други хора, непрекъснато изпитвах необходимостта да бъда център на вниманието, да съм забавна и винаги да кажа нещо умно, нещо по-така. Това ми бе навик, с който ще трябва да скъсам, когато стана пазител, защото нашата професия изискваше преди всичко да пазим мълчание. Но с Дмитрий никога нямах желание да бъда нещо повече от това, което съм. Нямаше нужда да се напрягам, за да го забавлявам или да измислям някакви шеги. Не бе необходимо дори да флиртувам с него. Напълно достатъчно беше само да сме заедно, да се чувстваме удобно един до друг — ако оставим настрани тлеещото помежду ни сексуално напрежение, — така че не изпитвахме никакво стеснение. Въздъхнах и отпих от чашата си.

— Какво се случи там? — попита той накрая, като ме погледна в очите. — Не вярвам да си блокирала заради прекомерното напрежение.