Целуната от сянката

Гласът му прозвуча изпълнен с любопитство, но без обвинителна нотка. Осъзнах, че сега не ме възприема като ученик и новак в професията. Признаваше ме за равна нему. Просто искаше да узнае какво бе станало с мен. Не ми четеше лекция по дисциплинираност и спазване на правилата.

Ала тъкмо това се оказа най-лошото, защото бях принудена да го лъжа в очите.

— Разбира се, че точно това се случи — отвърнах, като сведох поглед към чашата си. — Освен ако не вярваш, че нарочно съм оставила Стан „да атакува“ Кристиан.

— Не — отрече той. — Не го вярвам. И никога няма да го повярвам. Зная, че беше нещастна заради разпределението, но никога не съм се съмнявал, че ще направиш каквото е необходимо. Зная, че няма да позволиш личните чувства да те отклонят от изпълнението на задълженията ти.

Отново вдигнах глава и го погледнах право в очите, толкова преливащи от вяра и абсолютно доверие в мен.

— Не съм позволила. Бях бясна… И донякъде още съм. Но щом съм приела да върша някоя работа, аз я върша докрай. А след като прекарах малко време с Кристиан… е, мога да кажа, че всъщност не го мразя. Наистина мисля, че той се държи добре с Лиса и се грижи за нея, така че нямам основание да се дразня от него. Двамата понякога се спречкваме, това е всичко… но пък заедно наистина се справихме добре срещу стригоите. Припомних си го днес, докато бяхме заедно, и целият ми гняв и недоволство срещу разпределението ми се сториха глупави. Така че реших да дам най-доброто от себе си и да си върша съвестно работата.

Нямах намерение да говоря толкова много, но се почувствах по-добре, като излях натрупалото се в мен. Достатъчен ми бе само един поглед към лицето на Дмитрий, за да му кажа всичко. Е, почти всичко.

— Какво се случи тогава? — попита ме той. — Със Стан?

Отклоних очи и отново се заиграх с чашата. Мразех да крия нещо от него, но точно затова не можех да му кажа. В света на хората, вампирите и дампирите бяха създания от митовете и легендите, герои от страшните приказки, предназначени да плашат непослушните деца. Хората не знаеха, че ние реално съществуваме и крачим по земята. Но само защото ние сме реални, това още не означаваше, че такива са и всички други приказни, свръхестествени създания. Ние го знаехме и си имахме наши собствени митове и приказки за разказване преди заспиване, в които не вярвахме, изобилстващи с върколаци, таласъми и призраци.

Призраците не играеха някаква осезаема роля в нашата култура, а по-скоро служеха само за шеги и забавни истории, подходящи за разказване край някой лагерен огън. Призраците неизменно се пробуждаха на Хелоуин и някои легенди за тях се преразказваха в течение на много години. Но в реалния живот? Нямаше призраци. Ако се завърнеш след смъртта, значи си стригои.

Или поне винаги така ме бяха учили. Честно казано, не знаех какво да мисля, когато това се случи. На мен Мейсън действително ми изглеждаше като призрак, но, господи, това можеше още да означава, че май наистина съм започнала да откачам. Досега винаги се бях опасявала, че Лиса може да изгуби разсъдъка си. Кой можеше да предположи, че това ще сполети не нея, а мен?

Дмитрий още ме наблюдаваше и чакаше моя отговор.

— Не зная какво се случи там. Намеренията ми бяха добри… аз само… просто се обърках.

— Роуз, ти си ужасна лъжкиня. Изчервих се.

— Не, не съм. През живота си съм лъгала много пъти, при това доста успешно. И винаги са ми вярвали.

Той леко се подсмихна.

— Сигурен съм. Но на мен такива не ми минават. Първо, не ме гледаш в очите. Колкото до другото… не зная. Мога само да гадая.

По дяволите. Можел само да гадае. Просто ме познаваше прекалено добре. Изправих се и тръгнах към вратата, като се постарах да остана с гръб към него. Обикновено всяка прекарана с него минута ми беше скъпоценна, но днес не можех повече да остана. Мразех да лъжа, обаче не исках и да му кажа истината. Така че трябваше да си тръгна.

— Виж какво, оценявам, че си толкова разтревожен за мен… но наистина всичко е наред. Просто се смутих и обърках. Бях толкова притеснена за практиката и съжалявам, че посрамих страхотното обучение, което получих от теб, но ще се стегна. Следващият път ще сритам задника на Стан.

Не го чух да става от стола си, но внезапно Дмитрий се озова точно зад мен. Отпусна ръка върху рамото ми. Застинах точно пред вратата, водеща навън. Никъде другаде не ме докосна. Нито се опита да ме притегли към себе си. Но, о, тази негова ръка, притискаща рамото ми, събираше в себе си цялата сила на света.

— Роуз — промълви той и аз знаех, че вече не се усмихваше. — Не зная защо лъжеш, но зная, че не би го направила без основателна причина. Ако нещо не е наред — нещо, което да се страхуваш да споделиш с другите…

Бързо се завъртях, като някак си успях да се обърна така, че ръката му, без той да я помръдне, се озова върху другото ми рамо.

— Не се страхувам! — извиках. — Имам си причини, но повярвай ми, това, което се случи със Стан е нищо. Наистина. Всичко това е някаква глупост, която се раздуха твърде много.