Целуната от сянката

Сега гледах само Ейдриън, а не Камила. Внезапно цялата аз, а не само част от мен, осъзна, че трябва да я пусна. Свалих ръката си и се отдръпнах. Камила се задави и побърза да се скрие зад гърба на Райън като зад щит. Видях, че едва сдържа сълзите си, а Райън просто изглеждаше смаян.

Ейдриън се изправи и махна към Райън да си върви.

— На твое място, щях да се махна по най-бързия начин оттук, преди наистина да съм раздразнил Роуз.

Райън, Камила и останалите бавно заотстъпваха назад. Ейдриън преметна ръка през рамото ми и побърза да ме поведе към библиотеката. Чувствах се странно, сякаш сега се събуждах, но с всяка измината крачка нещата ставаха все по-ясни. Отблъснах ръката му и отскочих настрани.

— Ти току-що използва внушение срещу мен! — възкликнах. — Накара ме да я пусна.

— Все някой трябваше да го стори. Изглеждаше така, сякаш след броени секунди ще я удушиш.

— Не е вярно. Не бих го направила. — Бутнах вратата на библиотеката. — Нямаше право да ми причиняваш това. Въобще нямаше право.

Внушението — да караш хората да правят това, което искаш — беше умение, което вампирите владееха в много малка степен. Използването му се смяташе за неморално. Повечето от тях не го владееха достатъчно добре, за да причинят значителна вреда. Но духът усилваше това умение, заради което както Ейдриън, така и Лиса бяха много опасни.

— А ти нямаше право да измъчваш бедното момиче само защото искаш да утешиш наранената си гордост.

— Райън нямаше право да казва онези неща.

— Дори не зная какви са „онези неща“, но освен ако не греша за годините ти, вече си прекалено възрастна, за да се поддаваш на гнева си заради някакви глупави слухове.

— Да се поддавам на…

Млъкнах, когато стигнахме до масата, на която Лиса работеше. Изражението и чувствата й ми подсказаха, че се задава буря. Еди стоеше на няколко метра от нея, облегнат на стената, докато оглеждаше помещението. Като ме видя, очите му се разшириха от учудване, но не каза нищо, щом приближих.

Настаних се на стола срещу Лиса.

— Здравей.

Тя вдигна глава и въздъхна, а сетне отново впери поглед в тетрадката, разтворена пред нея.

— Тъкмо се питах кога ще се появиш — каза ми тя. — Да не би да са те изключили от практиката?

Думите й прозвучаха спокойно и учтиво, но аз знаех какви са чувствата й. Раздразнена. Дори леко разгневена.

— Не и този път. Само ме наказаха с общественополезен труд. — Лиса не каза нищо, но раздразнението, което долавях през нашата връзка, остана. Сега бе мой ред да въздъхна.

— Добре, де, Лиса, кажи го. Зная, че си бясна.

Ейдриън погледна към мен, после към нея и накрая отново към мен.

— Имам чувството, че съм пропуснал нещо.

— О, страхотно — промърморих. — Появи се и провали битката ми, а дори не знаеш за какво става дума.

— Битка? — попита Лиса. Към гнева й се прибави и объркване.

— Какво се е случило? — поиска да узнае Ейдриън.

Кимнах на Лиса.

— Давай, кажи му.

— Днес Роуз била подложена на практически изпит, но отказала да защити Кристиан. — Поклати глава раздразнено и впери укорителен поглед в мен. — Наистина не мога да повярвам, че още си толкова бясна, че да му причиниш подобно нещо. Това е детинско.

Лиса бе стигнала до същото заключение, както и пазителите от дисциплинарната комисия. Въздъхнах.

— Не съм го направила нарочно! По време на цялото изслушване за тази идиотщина им повтарях същото.

— Тогава какво всъщност се случи? — запита тя настоятелно. — Защо го направи?

Поколебах се, неуверена какво да кажа. Нежеланието ми да говоря нямаше нищо общо с това, че Ейдриън и Еди ни слушаха — макар че със сигурност не желаех да са там. Проблемът беше по-сложен.

Дмитрий имаше право. Имаше само двама души, на които можех да се доверя, при това и на двамата се доверявах безусловно: на него и на Лиса. Вече се бях въздържала да му призная истината. Трябваше ли — можех ли — да постъпя така и с Лиса? Макар че сега ми беше ядосана, не се съмнявах, че тя винаги ще ме подкрепя и ще бъде на моя страна. Но също както с Дмитрий, и пред нея не смеех да призная, че съм видяла призрак. Точно както и с Дмитрий, преди да го споделя с Лиса, трябваше да избера какво предпочитам: да ме помисли за луда или за некомпетентна за пазител?

През нашата връзка усещах, че съзнанието й е чисто и ясно. Нямаше някакви петна, нито тъмни участъци, нито белези за лудост — и все пак нещо се мяркаше на заден план. Някакво леко объркване. Антидепресантите не можеха да преустановят веднага действието си върху организма й, но макар и да бе изминал само един ден, магическата й способност вече бе започнала да се пробужда. Отново се замислих за срещите си с призрака и в паметта ми изплува тъжния, прозрачен силует на Мейсън. С какво да започна обяснението си пред Лиса? Как можех да призная за нещо толкова странно и фантастично, когато тя така упорито се опитваше да нормализира поне донякъде своя живот, а сега се изправяше и пред предизвикателство да се научи да контролира магията си?

Не. Не можех да й кажа. Все още не — особено когато внезапно си спомних, че има още нещо, нещо по-важно, за което трябваше да я осведомя.