Целуната от сянката

— Това е политика — уточни Ейдриън. — Хората с власт никога не играят по правилата, които важат за нас останалите.

— Но той едва не уби Роуз и Кристиан! — извика Лиса. — А мен ме отвлече! Как може това да се поставя под съмнение?

Емоциите на Лиса доминираха сред нас. Страх. Мъка. Гняв. Ярост. Смущение. Безпомощност. Никак не исках Лиса да затъва в тези мрачни чувства. Отчаяно се надявах да възвърне спокойствието си. И тя го направи, наистина бавно, но стабилно — но тогава аз започнах отново да се вбесявам. Също както когато бях с Райън.

— Сигурен съм, че това е само формалност — заговори Ейдриън. — След като се предоставят всички доказателства, навярно няма да има много спорове.

— Точно в това е цялата работа — отбелязах с горчив тон. — Няма да разполагат с всички доказателства. Не ни позволяват да присъстваме на процеса.

— Какво? — възкликна Кристиан. — Тогава кой ще свидетелства?

— Другите пазители, които бяха там. Очевидно не вярват, че няма да се раздрънкаме. Кралицата не желае светът да узнае, че един от нейните скъпоценни придворни, от най-знатно кралско потекло, е извършил нещо лошо.

Лиса май въобще не се засегна от упрека ми срещу особите с кралска кръв.

— Но нали ние сме причината той да бъде изправен пред съда. Кристиан стана и се огледа наоколо, сякаш Виктор Дашков можеше да се е промъкнал незабелязано в библиотеката.

— Още сега ще отида да се погрижа за това.

— Разбира се — насмешливо кимна Ейдриън. — Обзалагам се, че е достатъчно само да се появиш там и да отвориш вратата с ритник, за да ги накараш да променят решението си. Вземи и Роуз със себе си. Двамата ще направите наистина страхотно впечатление.

— Нима? — попита Кристиан, вкопчи пръсти в облегалката на стола си и прикова буреносен поглед в Ейдриън. — Имаш ли по-добро предложение?

Спокойствието на Лиса отново започна да се разклаща.

— Ако Виктор бъде освободен, няма ли отново да ни преследва?

— Ако го пуснат, няма да има време, за да го стори — успокоих я. — Ще се погрижа за това.

— Внимавай какво приказваш — посъветва ме Ейдриън. Изглежда намираше всичко това за много забавно. — Дори и на теб няма да ти се размине безнаказано, ако убиеш кралски роднина.

Понечих да го осведомя, че първо ще се поупражня с него, когато острият глас на Еди прекъсна мислите ми.

— Роуз.

Инстинктът ми, усъвършенстван от годините на тренировки, тутакси се задейства. Емил току-що бе влязъл в библиотеката, оглеждаше се за новаци и си водеше бележки. Скочих от стола, заех позиция недалеч от Еди, откъдето можех да виждам Кристиан и по-голямата част от библиотеката. По дяволите. Трябваше да се стегна, иначе Райън щеше да се окаже прав. Разсеяна от свадата в коридора и споровете тук заради Виктор, напълно бях зарязала задълженията си като пазител. Дори не ми беше нужен Мейсън, за да се проваля и сега.

Обаче явно Емил не ме бе видял да седя на стола и да си бъбря с другите. Мина покрай нас, изгледа ни строго и си записа нещо в бележника, преди да се отдалечи към другия край на библиотеката. Облекчена, че ми се размина на косъм, се опитах да се овладея. Не беше лесно. Отново ме обзе онова мрачно настроение, а гневните реплики на Лиса и Кристиан за процеса на Виктор Дашков никак не ми помагаха да се успокоя. Исках да отида на процеса и да наклоня везните на правосъдието в полза на справедливостта. Исках да се разкрещя, да дръпна една страхотна реч и да излея огорчението си. Ала това бе лукс, непозволен на един пазител. Първата ми грижа бе да защитавам поверения ми морой и да не се поддавам на импулсите си. Отново и отново си повторих мантрата на пазителите: Мороите винаги са на първо място.

Тези думи вече наистина започваха да ме дразнят.

Глава 7

При първото предупреждение за настъпването на вечерния час мороите започнаха да си прибират нещата. Ейдриън веднага си тръгна, но Лиса и Кристиан вървяха бавно към общежитието. Държаха се за ръце, приближили главите си, шепнейки си нещо, което бих могла да „подслушам“, ако проникнех в мислите на Лиса. Още бяха ядосани заради вестите около процеса срещу Виктор.

Предпочетох да ги оставя да се усамотят и спазвах прилично разстояние, докато Еди крачеше по-близо до тях. Понеже в кампуса живееха повече морои, отколкото дампири, на мороите бяха отредени две отделни сгради за общежития, залепени едно до друго. Поради това Лиса и Кристиан не обитаваха една и съща сграда. Те се спряха, когато стигнаха до мястото на двора, където пътеките се разделяха към входовете на двете сгради. Целунаха се за довиждане, а аз се постарах да изпълнявам максимално добре най-важното задължение на пазителите — да гледат, но всъщност да не виждат. Лиса се сбогува с мен и двамата с Еди се запътиха към нейното общежитие. Аз последвах Кристиан към неговото.