Целуната от сянката

— Ти? — Изсмях се дрезгаво. — И как ще го постигнеш? Ще си поприказваш на по цигара със съдията? Или ще използваш внушение, за да въздействаш на кралицата и на половината й придворни?

— Не съди толкова прибързано. Не отблъсквай тези, които искат да ти помогнат. — Леко ме целуна по челото, макар да се опитах да избягна допира му. — Но засега най-добре да поспиш.

Градината избледня и аз отново потънах в обичайния мрак на съня.

Глава 8

През следващите няколко дни следвах Кристиан навсякъде, без да се случи някакъв инцидент. Но въпреки това ме обземаше все по-силно нетърпение.

Открих например, че голяма част от работата на пазителя се състои от чакане. Винаги съм знаела това, но реалността се оказа по-сурова, отколкото бях предполагала. Пазителите бяха абсолютно необходими, ако стригоите решат да ни нападнат. Но подобни атаки се случваха рядко. Времето минаваше — можеше да минат години — без пазителите да влязат в подобен конфликт. Въпреки че по време на практиката нашите инструктори не ни оставяха да скучаем, те искаха да ни научат и на търпение, както и на това колко е важно да не отслабва бдителността само защото досега не е възниквала опасност.

Инструкторите ни държаха да се спазват най-строго процедурите: винаги да сме нащрек и винаги да спазваме правилата. Но в реалния живот често се случваше пазителите, живеещи в домовете на мороите, да се държат съвсем естествено и да се занимават с обичайните неща, като четене или гледане на телевизия, макар в същото време да имаха пълна готовност да посрещат всякакви заплахи. Но ние не можехме да очакваме винаги да живеем спокойно, затова докато бяхме в Академията, трябваше да се упражняваме в различни трудни ситуации.

Търпението ми бе подложено на доста силно изпитание по време на цялото това тягостно очакване, но фрустрацията ми не се дължеше само на чувството на безпокойство. Исках отчаяно да се докажа, да залича лошото впечатление за това, че не бях реагирал подобаващо на атаката на Стан. Повече не видях призрака на Мейсън и реших, че се е дължало на преумора и стрес. Това заключение ме ощастливи, защото бе много по-приемливо от мисълта, че съм загубила разсъдъка си или съм некадърен пазител.

Обаче оставаха други причини да не съм напълно щастлива. Когато един ден двамата с Кристиан се срещнахме с Лиса след часовете, усетих тревогата, страха и гнева й, които се излъчваха от нея. Но само аз ги разпознах, и то единствено благодарение на връзката ни. Външно тя изглеждаше съвсем добре. Еди и Кристиан, които разговаряха помежду си, не забелязаха нищо.

Докато продължавахме да вървим, се приближих до нея и я прегърнах.

— Всичко е наред. И всичко ще бъде наред.

Знаех какво я безпокоеше. Наричаше се Виктор Дашков.

Решихме, че Кристиан — въпреки желанието му да „се погрижи за нещата“ — вероятно не е най-подходящата личност, която би ни помогнала да присъстваме на процеса срещу Виктор. Затова на следващия ден Лиса пусна в ход дипломатическите си умения и поговори много учтиво с Албърта за възможността да се явим като свидетели пред съда. Албърта й отвърнала, също учтиво, че този въпрос не подлежал на обсъждане.

— Мисля, че ако й обясним по-подробно защо това е толкова важно, те ще ни позволят да отидем — промърмори тя. — Сън не ме хваща, Роуз… само за това си мисля. Какво ще стане, ако го освободят? Ако наистина го пуснат от затвора?

Гласът й потрепери. В нея отново се появи старата уязвимост, която от дълго време не бях усещала. Такива неща обикновено задействаха алармените звънци в съзнанието ми, но този път вместо това ме връхлетя странен поток от спомени за времето, когато Лиса толкова много зависеше от мен. Бях щастлива да видя колко по-силна е станала и исках да съм сигурна, че ще остане такава. Притиснах я силно към себе си, което бе трудно, защото продължавахме да вървим.

— Няма да го освободят! — уверих я пламенно. — Ще отидем в съда. Ще се погрижа за това. Знаеш, че няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Тя облегна глава на рамото ми, а устните й се извиха в лека усмивка.

— Ето затова те обичам. Нямаш представа как да ни заведеш в кралския двор, но си готова на всичко, за да ми помогнеш да се почувствам по-добре.

— И помага ли?

— Да.

Тревогата все още бе стаена в нея, но развеселението й притъпяваше донякъде последиците от нея. Освен това думите ми действително й вдъхнаха увереност, въпреки че тя ме подкачи заради дръзкото ми обещание.

За нещастие скоро установихме, че Лиса имаше и други причини за тревога. Очакваше влиянието на лекарствата постепенно да отмине, което щеше да отприщи магическите й способности. Магията беше там — и двете я усещахме, — но тя не можеше да я достигне. Изминаха три дни, но нищо не се промени в нея. И аз го усещах, но най-дълбоката ми загриженост бе нейното душевно състояние — което, слава богу, засега оставаше стабилно.