Целуната от сянката

— Не зная какво става — оплака се тя. Почти бяхме стигнали до общежитието. Лиса и Кристиан смятаха да гледат филм. Чудех се дали няма да се затрудня едновременно да гледам филма и да бъда нащрек. — Имам чувството, че вече трябва да съм в състояние да направя нещо, но все още не мога. Чувствам се блокирала.

— Това може да не е толкова лошо — изтъкнах и се отдръпнах от нея, за да мога да огледам пътеката напред.

Тя ме изгледа наскърбено.

— Непрекъснато се тревожиш за нещо. Мислех, че това е моята специалност.

— Нали работата ми е да бдя над теб.

— Всъщност това е моята работа — обади се Еди, изпаднал в шеговито настроение, което рядко му се случваше.

— Никой от вас не трябва да се безпокои — възрази Лиса. — Не и заради това.

Кристиан я прегърна през кръста.

— Ти стана по-нетърпелива дори от Роуз. Всичко, което трябва да направиш, е да…

И тогава изживях дежа вю.

Стан се измъкна изпод нагъсто израсналите дървета и се втурна към Лиса, като обви ръката си около нея и я дръпна към себе си. Тялото ми моментално реагира, без никакво колебание. Хвърлих се да я „спасявам“. Единственият ми проблем беше, че Еди също реагира на секундата и понеже беше по-близо, ме изпревари. Заобиколих го, за да се присъединя към спасителната акция, но след като Лиса и Еди вече бяха запречили пътеката, не можах да действам ефективно.

Еди нападна Стан отстрани, свирепо, мълниеносно, като дръпна ръката на Стан от кръста на Лиса с такава сила, че едва не я откъсна от раменната става. Жилавото тяло на Еди често заблуждаваше противниците, които не подозираха колко силни мускули има. Стан замахна с ръка и успя да одраска с ноктите си лицето на Еди, но в това време Лиса се отскубна от хватката му и изтича до Кристиан, застинал зад гърба ми. Щом тя се махна от пътя ми, аз се изместих леко с надеждата да помогна на Еди, но това не беше нужно. Без да се колебае нито за миг, той сграбчи Стан и го повали на земята. И само след секунда Еди вече бе насочил сребърния си кол към сърцето на Стан.

Инструкторът се засмя, наистина доволен.

— Добра работа, Кастъл.

Еди прибра сребърния си кол и му помогна да стане. След като схватката приключи, забелязах колко много беше одрано и наранено лицето на Стан. За нас, новаците, атаките може и да не бяха толкова чести, но по време на практиката пазителите ежедневно участваха в десетки подобни учебни сражения. Всичко това им причиняваше немалко наранявания, но те понасяха всичко с лекота и насмешка.

— Благодаря, сър — кимна Еди. Изглеждаше доволен, но не и възгордял се.

— Разбира се, щях да бъда по-бърз и силен, ако бях стригой, но се кълна, че с твоята бързина можеш да бъдеш достоен противник на всеки такъв нападател. — Обърна се към Лиса. — Добре ли си?

— Много добре — отговори тя със светнало лице. Усетих, че наистина се радваше на това вълнуващо преживяване. Адреналинът й рязко се бе повишил.

Обаче, когато се извърна към мен, усмивката се стопи от лицето на Стан.

— А ти какво направи?

Вгледах се изумено в него, втрещена от грубия му тон. Така ми беше говорил и предишния път.

— Какво искаш да кажеш? — възкликнах. — Този път не се обърках! Бях готова да му се притека на помощ и само чаках шанс да се присъединя.

— Да — съгласи се той. — Точно в това е проблемът. Беше готова да се намесиш в схватката и забрави за двамата морои зад гърба ти. Ако зависеше от теб, вече щяха да са мъртви. Цялото ти внимание беше съсредоточено върху схватката и изобщо не помисли за тяхната защита.

Пристъпих напред и го изгледах вбесено, без да мисля за йерархията.

— Това не е честно. Ако бяхме в реална ситуация с истинска атака на стригоите, нямаше да ми разправяш, че вторият пазител нямал право да се намеси и да стори всичко възможно за по-бързото обезвреждане на стригоите.

— Вероятно имаш право — съгласи се Стан неохотно. — Но ти не се замисли за по-ефективно елиминиране на заплахата. Нито взе предвид това, че ще оставиш незащитен поверения ти морой. Мислеше само за това как да направиш нещо вълнуващо, за да изкупиш предишната си грешка.

— К-какво? Не прекаляваш ли с предположенията? Съдиш за мен според това, което мислиш, че ме е мотивирало. Как можеш да си сигурен какво съм си мислила? — Дори самата аз не го знаех това през половината от времето на схватката.

— Съдя по инстинкт — отвърна той загадъчно. Извади малък бележник и записа нещо в него. Присвих очи, докато се опитвах да надзърна в бележника му и да разбера какво е записал за мен. Като свърши, той прибра бележника в джоба си и кимна на всички присъстващи. — Ще се видим по-късно.

Изгледахме го как се отдалечава през покритата със сняг трева в посока на гимнастическия салон, където дампирите тренираха. Устата ми остана отворена и отначало дори не можех да намеря подходящите за случая думи. Кога ли щеше да свърши всичко това? Отново ме смъмриха заради някакви тъпи технически подробности, които нямаха нищо общо с това, което трябваше да върша в реални условия.

— Това изобщо не е честно. Как може той да ме оценява според това, което си мисли, че аз съм си мислила?