Целуната от сянката

И тогава се случи. Видях как нещо я обзе, може би прилив на състрадание и непреодолима необходимост да помага на другите, както толкова често й се случваше. Не можеше да понася гледката на страдащи от болка хора, не можеше да стои безучастно край тях, ако бе способна да помогне с нещо. Долових как силата се надигна в нея, зашеметяващо вихрено усещане, от което чак краката ми се подкосиха. Вече бях изпитала силата на действието й. Беше като пламък и блаженство едновременно. Изключително завладяващо. Тя протегна ръка и докосна лицето на Еди…

И белезите изчезнаха.

Отпусна ръката си и еуфорията от магията на духа изчезна от нея и от мен.

— Мамка му! — ахна Ейдриън. — Няма шега, няма измама. — Взря се отблизо в бузата на Еди. — Няма и следа.

Лиса се беше изправила и отново се настани на дивана. Отпусна глава назад и затвори очи.

— Направих го. Все още мога да го правя.

— Разбира се, че можеш — заяви Ейдриън с категоричен тон. — А сега ще ми покажеш как го направи.

Тя отвори очи.

— Не е толкова лесно.

— О, разбирам — промърмори той раздразнено. — Печеш ме на бавен огън, докато ме разпитваш как разпознавам аурите и нахълтвам в сънищата, но сега не желаеш да разкриеш своите тайни.

— Не че не искам — възрази му тя, — а просто не мога.

— Въпреки това, опитай се, братовчедке. — После изведнъж одра едната си ръка с ноктите на другата и я разкървави.

— Боже господи! — извиках. — Да не си полудял? — Безсмислен въпрос. Разбира се, че беше луд.

Лиса протегна ръка и улови неговата. И точно както преди малко, раните по кожата му изчезнаха. Изпълни я въодушевление, но моето настроение внезапно спадна без никаква видима причина.

Лиса и Ейдриън се увлякоха в дискусия, в която аз не можех да вникна докрай, понеже използваха сложни магически понятия, както и някакви други съвсем неясни термини, които навярно в момента си измисляха. Съдейки по изражението на Кристиан, можех да се закълна, че и той нищо не разбираше. Много скоро двамата с него се убедихме, че Лиса и Ейдриън напълно бяха забравили за нас в усилията си да разгадаят загадките на духа.

Накрая Кристиан се надигна с безкрайно отегчен вид.

— Хайде, Роуз. Ако исках да слушам това, щях да се върна в класната стая. Освен това огладнях.

Лиса вдигна очи към него.

— До вечерята остава още час и половина.

— Отивам при захранващите — обясни й Кристиан. — Днес още не съм бил при моя.

Той я целуна по бузата и си тръгна, а аз го последвах. Навън отново беше започнало да вали сняг. Загледах се в снежинките, прехвърчащи около нас. През декември, когато заваля първият сняг, бях много развълнувана. А сега цялата тази бяла снежна покривка ми беше омръзнала. Както преди няколко нощи подобно влошаване на времето ми помогна да се поразсея, така и сега студеният въздух сякаш успя да ме изтръгне от измъчващите ме мисли. Ставаше ми все по-леко с всяка стъпка, с която се приближавахме към захранващите.

Захранващи наричаме хората, които доброволно и редовно предоставяха кръвта си на мороите. Но за разлика от стригоите, които убиваха жертвите, след като пиеха от кръвта им, мороите поемаха само по малки количества всеки ден, което в никакъв случай не убиваше донорите. Тези хора живееха в еуфория, предизвикана от вампирските ухапвания и се чувстваха напълно щастливи да живеят така, изолирани, от нормалното човешко общество. Обикновено в Академията имаше по един или двама захранващи за всяко от спалните общежития на мороите, които дежуреха през нощните часове, но денем, за да получат дажбата си, учениците трябваше да ходят в столовата.

Докато продължавахме да крачим напред, аз оглеждах побелелите от сняг дървета и камъни, както и белите огради. Още нещо бяло се мярна сред пустия пейзаж и привлече вниманието ми. Е, не беше съвсем бяло. Имаше цвят — но много блед, като промит с вода.

Рязко се заковах на място и усетих как очите ми се разшириха. Мейсън стоеше от другата страна на двора, почти сливаш се с разположените наблизо дърво и стълб. Не, помислих си. Опитах се да се убедя, че ми се привижда, но той беше там, загледан в мен с тъжно, призрачно лице. И сочеше някъде към задния край на кампуса. Погледнах натам, но както и миналия път, нямах представа какво искаше да ми посочи. Отново извърнах очи към него и само го зяпах втренчено, обзета от неописуем страх.

Една леденостудена ръка ме докосна по врата и аз моментално се завъртях. Беше Кристиан.

— Какво не е наред? — попита ме той.

Пак погледнах в посоката, където видях Мейсън. Разбира се, вече нямаше никаква следа от него. Стиснах клепачи за миг и въздъхнах. После се обърнах към Кристиан. Закрачих до него и казах:

— Нищо, няма нищо.